Скачайки от клон на клон, малка маймунка намерила гнездо на птички. Тя веднага вмъкнала лапата си в него, но пиленцата се разпръснали в различни посоки. Успяла да хване само най-слабото от тях, което още не можело да лети.
Радостна маймунката се върнала в къщи с птиченцето. Тя била толкова очарована от него, че го галела, потупвала, притискала го с ръце към себе си.
По-старата маймуна я наблюдавала, но не ѝ се скарала. А маймунката възторжено крещяла:
– Погледни, колко е мил и забавен…..Аз го обичам!
Тя продължавала да го гали и целува, докато птичката не издъхнала в ръцете ѝ.
По-възрастните трябва добре да се замислят, когато видят деца занимаващи се с опасни неща. Такива действия не свършват добре. По-добре да ги спрат ако трябва и на сила и то навреме.

Веднъж един ученик попитал учителя си:
– Защо тези, които са най-близко до Бога, верни са му и Той знае, че Го обичат, понякога изпитват мъка и усещане, че са изоставени?
– Помниш ли как твоя баща те учеше да ходиш? Беше протегнал своите любящи ръце към теб, за да не паднеш и ти тръгна усещайки подкрепата на силните бащини ръце. Но когато ти дойде близо до него, баща ти веднага отдръпна и свали ръцете си и това става няколко пъти. Това е единствения начин детето да се научи да ходи.

В древен Китай учените оставяли ноктите си да израснат фантастично дълги, за да демонстрират пред всички, че не се занимават с физическа работа. Какво невероятно прахосничество на милиони умели ръце!
Нима ще уважавате тези хора, за това че омаловажавали и причинявали атрофията на ръцете си, истинския инструмент на творението.
Така те заразявали с презрението си към труда и самите труженици, върху чиито практически умения се градяла цялата постройка на цивилизацията!
Занаятчиите искали синовете им „да се издигнат в обществото“ до класата на „служителите с черни костюми“.

В историята имаше малко щастливци. Те рядко се мяркаха из страниците й.
Историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевявало ги е някаква голяма цел, която повечето пъти остава непостигната докрай.
Какво ли ще направиш ако знаеш, че си от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближаваш към целта си, към големия успех,  непрекъснато и безнадеждно се отдалечаваш от нея?
Кой знае, може би откриваш върховно удоволствие в работата, която  постепенно те приближаваше до онова, което е осъзната или още неосъзната цел в живота ти.
Но вероятно ти прибягваш към самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети, лакомници по природа и сластолюбиви, които бягат в пустинята, за да се спасяват от самите себе си,  за да се преборят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволи изкусители.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.