Мирон бе свел рамене и говореше почти шепнешком:

– Не исках да го правя. Зная, че трябваше да спра да негодувам и да не се гневя, но се раздразних, а това не бе добро.

Днес той отново бе кипнал, а сега съжаляваше.

– Сякаш хората нарочно гледат да ме провокират, – Мирон търсеше оправдание в ситуацията.

Той вдигна ръце и изпухтя:

– Старая се всичко да е наред. Нима те не разбират, че не харесвам, когато ми се присмиват.

Мирон тежко въздъхна:

– Да, просто се оправдавам. Наясно съм, че наранявам хората, когато се ядосам. И не само тях, а и Бога.

Очите му се напълниха със сълзи и той падна на колене:

– Прости ми, Господи. Помогни ми да поискам прошка от хората, които обидих. Замени гнева ми с вътрешен мир. Нека повече да слушам и по-малко да викам. Зная, че Ти всичко ще наредиш така, както е най-добре. Благодаря ти за благостта и милостта към мен.

Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Данчо бе се намръщил:

– Прошката не е извинение, нито е преструвка.

Той го осъзнаваше, но все още го болеше.

Дичо го потупа по рамото:

– Да простиш означава да продължиш напред, без да задържаш обидата в себе си.

– Да, но … ти не знаеш, – размаха ръце Данчо.

– Това не означава, че го извиняваш, нито че го подкрепяш, – заяви Дичо.- Отмъщението е Божа работа. Остави Господ да се занимава с него.

– Мога ли да моля Бог за благодат, когато нямам желание да я отдам? – попита с тъга Данчо.

– Добър въпрос, – усмихна се Дичо. – Щом ни е дадена благодат, нужно е свободно да я даваме.

Данчо само въздъхна, поне на този етап това бе трудно за него.

Мартин вървеше с приятеля си Живко по алеята в парка. Времето бе хубаво, за това двамата бяха решили да се поразходят.

– Какво си мислиш, когато чуеш думата „отстъпник“? – попита Мартин.

– Ако говориш за вярата, това е човек, който обръща гръб на Бога, – бързо отговори Живко.

– А не допускаш ли, че можеш да отстъпиш от вярата си, без да го подозираш? – предизвика го Мартин.

– Е, никой не планира отстъпничество, – съгласи се Живко. – То става незабележимо и постепенно.

– Толкова незабележимо, – засмя се Мартин, – че може да не разбереш, че се е писта

случило. Вървиш напред в Христос или вървиш назад. Прогресираш или регресираш.

– Забележи, – настоя Живко, – в момента, в който сложиш пътуването си с Христос на неутрална скорост, ще откриеш, че вървиш в погрешната посока.

– В края на една писта забелязах следния надпис: „Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш тези, които летят“, – отбеляза Мартин. – Същото предупреждение може да бъде приложено и към християнския живот. Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш останалите.

Живко плесна с ръце:

– Не трябва да почиваме на лаврите си, нито да живеем с това, което сме извършили в миналото си. Нека не спираме, а израстваме като последователи на Христос.

Двамата бяха напълно съгласни с това.

Гошо неколкократно доказваше, какъв ужасен съпруг е.

Жена му Марта го помоли:

– Натовари ето тези три кутии, пълни със стари DVD-та и играчки в колата, за да мога да ги дари в местния магазин за стари вещи, щом имаш възможност.

– Разбира се, ще го направя веднага щом имам възможност, – каза Гошо, като прие буквално думите на жена си.

Не, че бе особено заангажиран, просто чатеше на телефона си.

Марта скръсти ръце и спря за момент, за да подчертае, че наистина има предвид „точно сега на секунда“, но за съжаление, Гошо не успя да разчете ясната невербална комуникация на жена си.

Вечерта, когато мина покрай трите кутии той въздъхна:

– Ако тя искаше да го направя сега, защо не ме помоли да спра това, което правя, и да го направя веднага?

Когато приятели на Гошо коментираха случая, те го питаха:

– Това е сериозно, стигнали сте до конфликти. А ти …. ?

– Добре съм, – омаловажаваше ситуацията той.