Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

В училище се появи ново попълнение. Поради преместването на родителите си Магда , доста красиво момиче, дойде в местното училище.

Сърцата на много момчета почнаха да потрепват инстинктивно.

Венци бе сигурен:

– Бог ме води, да говоря с нея и да я поканя в петък да излезем заедно.

– Тя е прекалено хубава, но дали е за теб? – сръга го в ребрата Наско.

– Усещам как сърцето ми трепти, а устните ми са изтръпнали, това е само от Божия Дух, – бе непреклонен Венци.

Той се представи на Магда и ѝ предложи:

– Мога ли да ви разведа и да ви запозная с новото училище? …. Просто искам само да помогна, – смутено завърши Венци.

Момичето само се засмя, но кимна с глава. Тя бе съгласна. Венци ѝ харесваше.

– А мога ли на обяд да седна до вас, а след училище да ви покажа новата си кола? – на един дъх изрече Венци.

– Ще си помисля, – кротко отговори Магда.

А Венци вече хвърчеше. Той бе убеден, че това е жената, която Бог е избрал за него и с която двамата ще прославят Господа.

Севда сподели:

– Объркана съм. Не знам какво да мисля, за общението с моите родители?!

– Имала си проблем с тях и носиш още белезите на тяхното насилие над теб ли? – попита я Маргарита.

Вместо отговор Севда изстреля бързо следващия си въпрос:

– Как мога да почитам родителите си, ако действията им не са били почтени? Това означава ли, че трябва да остана под техен контрол и да се поддавам на манипулациите им, за да угодя на Бог?

Маргарита поклати глава:

– Трябва да ценим високо ролята на нашите родители в нашия живот, но това не означава, че имат право да унищожават живота ни само защото са ни родили на бял свят.

– Какво да правя? – Севда бе още по-объркана.

– Докато оценяваме живота си, можем да почетем родителите си, като осъзнаем тежкото влияние, което са имали върху нас.

Севда въздъхна дълбоко, а Маргарита продължи:

– Не трябва да им позволяваме да ни манипулират и злоупотребяват, за да угодим на Бог. Все още можем да изберем да ги обичаме, въпреки че може да се наложи да поставим граници във връзката си с тях.

– Трудно е това за мен, – повдигна вежди Севда.

– Тогава помоли Бог, да ти помогне да почиташ, обичаш и показваш уважение към родителите си. Нека Той ти покаже как да имаш добри, здрави граници в отношенията си с тях.

Мартин бе обхванал с ръце главата си и се вайкаше:

– Има ли значение това, което правя? Загубих ли времето си напразно?

Баща му го погледна, усмихна се и вметна:

– Голяма част от работата ни остава невидима….

– Как така невидима? – прекъсна го Мартин.

– Например, – бащата се почеса по главата, – ако се грижиш за възрастни родители или да кажем за дете с увреждания. Да се жертваш в дейност, от която някой отчаяно се нуждае, често е работа, която само Бог знае.

– Добре, – въздъхна тежко Мартин, – аз питам, за да оценя действията си, това лошо ли е? Какво друго мога да правя?

– Просто се помоли, – посъветва го бащата.

– Как да се моля?

– Господи, – поде тихо и спокойно бащата, – научи ме да броя дните си така, че да бъда доволен само в Теб и да знам, че работата, която изграждаш чрез мен, ще продължи.

Успехът не се измерва с това, колко може да направи човек, преди да изтича при Бога за помощ.

Действията ни ще бъдат ефективни, когато първо търсим Бог и се облягаме на Него за всяка следваща стъпка.