Шиповете на морския дракон, разположени на перките и хрилете са оборудвани с отровни жлези.

Убождането с един от тези шипове за човека е много болезнено.

Морският дракон е най-опасната отровна риба в Европа.

Има смъртни случаи на хора, които са били наранени от морския дракон.

Той обитава в Черно море.

Според дадени вярвания, разсипаната сол води до кавга. Това суеверие е родено не в Европа, а в Русия по времето на цар Алексей Михайлович.

По това време търговията със солата не е била развита в Русия, тя се е транспортирала от далече и се облагала с всевъзможни данъци и задължения.

Тогава правителството увеличи данъците върху търговията със сол, което довело до увеличение на цените ѝ. Солта тогава е била много скъпа, а да се живее без нея е било много по-трудно, отколкото сега. През 17 век не е имало хладилник и солта се е използвала като консервант.

За да се запазят месото, сланината, рибата ги солели. Зеленчуците също ги солели и оставали да ферментират, за това останало без сол, семейството се оказвало заплашено от глад.

Така че не е изненада, че разсипаната сол води до бурно недоволство на роднините. От тук идва и обичая да се хвърля щипка сол през лявото рамо, за да се предотврати кавгата.

По този начин главата на къщата сякаш показва, че вината е простена, а добрите отношения за него са по-ценни от скъпата сол.

Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Много хора в Австралия обичат да ловят риба, така че Брайън Кеснър решил, че тригодишният му племенник Пол трябва да се научи как да лови риба.

Момчето успяло в това начинание и след известно време гордо демонстрирало първия си улов в живота. Но нагла змия, която пълзяла наблизо, развалила радостния ден на детето.

Хващайки чуждата плячка, влечугото я завлякло нататък, без да обръща внимание на нещастния Пол, който се заливал в сълзи.

Момчето бързо се успокоило, когато чичо му казал, че тази рибата е само началото, а в бъдеще го очаквал много по-богат улов.

Детето, научило се от горчивия си опит, за всеки случай си изяснило, дали в неговия бъдещ улов ще се намесва змия.

Получавайки от чичо си  уверение, че змии повече няма да има, Пол се разсмял и се изпълнил с оптимизъм.

Рибата поглъща пластмасови частици, защото миришат на водорасли.

Попадайки в морето, частите от пластмаса бързо се покриват с водорасли, и поемат характерната им миризма. По-късно рибите ги възприемат като храна.

За да изяснят това, изследователите поставили пластмасови топки в океана за три седмици. След това ги изплакнали с морска вода и влели тази вода в аквариум с аншои, които в естествената си среда ловуват ракообразни, хранещи се с водорасли.

Изследователите предположили, че аншоите ще се ръководят от характерната миризма на водорасли в търсене на плячка. Именно това и станало. При добавянето на вода, в която били пластмасовите топки, аншоите започнали да проявяват поведение като за лов.

Тъй като самите топки не били сложени в аквариума, визуалният стимул е бил изключен. Във вода, където са били чисти пластмасови топки, те не реагирали.

Преди това бяха предложени няколко обяснения за това явление. Изследователите предполагали, че рибите и морските птици възприемат пакетите за медузи,а  гранулите от пластмаса за хайвер.

Храненето с пластмаси е опасно не само за морските обитатели, но и за хората, които консумират морски дарове, защото не е известно колко микрочастици от пластмаса и химикали заедно с тях получават телата ни.