Петко реши да си направи пуканки в микровълновата печка, но не уцели момента на изключване. И вместо вкусни пуканки се получи изгоряла каша.

Цялата къща замириса ужасно.

– Е, няма страшно, – каза си Петко, – ще пръсна малко освежител.

Резултатът бе пълна гадост. Къщата миришеше на изгорели пуканки и цветя. Петко не се отърва от лошата миризма.

Освежителят не я прикри, а я увеличи.

На Петко му бе необходим не освежител, а елиминатор, който абсорбира миризмата и напълно я премахва.

Много често се опитваме в живота си да използваме освежител, за да маскираме разочарование, нараняване, страх и гняв, но вместо да премахнем тези емоции, ние се опитваме да ги прикрием.

Усмихваме се, но усмивката ни е фалшива. Можем отвън да изглеждаме добре, но в нас царува пълна бъркотия.

Така не можем да продължим дълго.

За да елиминираме неприятните емоции в живота си, трябва да позволим на Бог да абсорбира онези неща, за които се тревожим, онези чувства, които ни държат съкрушени, наранени или ядосани.

Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Елена живееше почти до нивите. Къщата на родителите ѝ бе в края на селото.

Доскоро тя бе в чужбина и упражняваше професията си, но се завърна.

Сега наблюдаваше опустелите и голи ниви, след прибирането на царевицата, които сякаш бяха лишени от живот.

Само вятърът шепнеше от полегатите хълмове, а Елена бе мрачна и потисната. Тя бе без работа.

– Нима наистина се провалих? Защо се върнах обратно? Правилно ли постъпих? Чувствам се като тази празна нива, – тъжно констатира Елена.

Внезапно спомените я върнаха назад.

Бе се запознала с един фермер. Той стоеше пред една такава гола нива.

Тогава Елена го бе запитала:

– Скоро ли ще я засадите?

– Не още, – отговори мъжът. – Трябва да изчакам подходящото време, в противен случай нищо няма да изкарам.

Сега като стоеше пред незасятата нива Елена осъзна:

– В този момент тя е необходимо да бъде „празна“. Аз чакам предложение за работа, но може би не съм готова за него. Ако то дойде твърде рано, ще ми донесе разочарование и несигурност.

Ако чакаш, това не означава, че си пропилял времето си. За всяко нещо си има определен период за действие.

Както празната нива чака стопанина да я засее, така и ние трябва да бъдем търпеливи до идването на Божието време.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

След лошото време настъпи затишие, но това не бе всичко.

– Пчелите ти се роят, – извика Жана, надничайки през прозореца.

– О, не, – завайка се Петко и се хвана за главата. – Това е най-лошата новина, която един пчелар иска да чуе.

Той изтича навън и видя как множество пчели излитаха от кошерите, поемаха към върха на високия бор и повече не се връщаха.

Повече от седмица времето бе лошо и Петко не можеше да разбере, че пчелите му ще се роят.

Тази сутрин пекна слънце, вятърът утихна и пчелите си тръгнаха.

Рояка бе нов и здрав, но сега пчелите се разделиха, за да започнат нов.

Като видя оклюмалото лице на Петър, Тодор го потупа по-рамото и каза:

– Не бъди строг към себе си, на всеки може да се случи това.

Тодор бе опитен пчелар. Какво ли не бе минало през главата му, за това напълно разбираше разочарованието на Петко.

Насърчението е необходим дар. Навсякъде около нас има хора, които се нуждаят от него.

Бог ще ни помогне чрез насърчение, да покажем любовта Му към околните.