Сватбата бе в разгара си. Тя се вихреше в едно нигерийско село. Имаше много гости.

Младоженците имаха много роднини, приятели и познати, които им бяха помагали в живота. Но имаше и малцина непознати, които просто се бяха присламчили към празнуващите.

Изведнъж кучето във двора се хвърли към едно младо момиче. Захапа го за роклята и започна да го тегли настрани от сватбата. Момичето размаха ръце и започна да вика:

– Махай се от тук! Пусни ми роклята!…..

Девойката силно го ритна, но кучето не пусна роклята ѝ, а продължи да я тегли надалече от сватбарите.

Когато чуха крясъците на момичето, няколко мъже се обърнаха. Те видяха кучето и момичето и се втурнаха да помагат на нападнатата.

– Какво си въобразява този пес? – подвикна някой.

– Ей, махай се от момичето! – обади се друг.

Малко преди мъжете да достигнат кучето, избухна експлозия. Кучето умря на място, но то бе спасило хората на сватбата.

Гостите  бяха уплашени и притеснени. В суматохата започнаха да коментират случая:

– Изглежда кучето е подушило нещо не наред, – каза възрастен мъж.

– А тази от къде се е взела? Не я познаваме! – обади се грубо един младеж.

– За да се отърве от ноктите и челюстите на кучето, тази е взривила експлозивите, които са се намирали под роклята ѝ, – констатира полицай, кой веднага след сигнала се бе появил на местопроизшествието.

– Благодарение на него сме живи, горкото – поклати глава възрастна жена, която гледаше окървавения труп на кучето.

– Нали многонационалните сили изгониха ислямските екстремисти? – попита загрижен мъж на средна възраст.

– Да, но те продължават да нападат хората с помощта на атентатори самоубийци, – уточни друг.

Сватба, която щеше да се превърне в кървава драма, бе спасена от едно куче.

Присъстващите признаха кучето за герой и го погребаха с почести.

Лятото беше в разгара си. Ангел и Борис решиха да прекарат един месец на къмпинг до едно езеро. Речено сторено. Приготвиха багажа и на другия ден потеглиха.

Когато стигнаха близо до езерото, оставиха караваната близо до пътя, а няколко мили носеха лодката си, докато стигнаха езерото.

Плуваха цял ден и се наслаждаваха на красивата природа и чистия въздух.

Вечерта Ангел реши да отиде до караваната.

– Какво ще правиш там? – попита го Борис. – За тази нощ можем да останем и тук. Нали взехме с нас спалните чували.

– Там има осветление, – каза Ангел, – искам малко да почета.

Почти се бе стъмнило, когато Ангел тръгна. Скоро нищо не се виждаше.

Той се опита да запали кибрит, но той по-скоро му пречеше и той не можеше да се адаптира към светлината.

– Какво да правя? – попита Ангел.

Изведнъж му дойде чудесна идея и той я приложи на практика.

Събу си обувките и чорапите и започна да крачи предпазливо. Така усещаше земята под краката си и бе сигурен кога стъпва на пътеката.

Стъпка по стъпка бавно се придвижваше, като изучаваше терена. Когато усещаше листа под краката си, променяше посоката, докато усетеше земя.

Няколко часа му бяха нужни, за да стигне до караваната. Но поне стигна без проблеми. Търпението и упоритостта му бяха възнаградени.

Малко по-късно, когато вече седеше под лампата в караваната се замисли и откри паралел между Божието водителство и ходенето му в тъмното.

– Краката ми усещаха правилния път, – каза си Ангел, – по същия начин, когато сме се изгубили, можем да продължим напред, само ако връзката ни с Бога не е прекъсната.

Точно, когато сме несигурни и не знаем на къде да тръгнем, Бог ще ни показва правилния път.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

Днес, в разгара на технологичната революция, е почти невъзможно да си представим нашия живот без компютри. Включително и без мобилни джаджи, верни другари на хиляди и милиони хора.

Но преди по-малко от петдесет години, за по-голямата част от хората лаптопа бе фантастика.

През 1968 г. ръководител на изследователската лаборатория на Xerox Алън Кей формулирал пакет от изисквания за преносимо, портативно устройство.

Размерът му трябва да бъде  колкото банкнота, да има безжична връзка и разбира се дисплей с плосък панел.

Именно Алън Кей се счита за баща на всички подобни устройства.

Научно изследователската инженерна група се състояла само от четири човека Алан Кей, Адел Голдберг, Дъглас Фейрбейрн и Лари Теслър. В продължение на осем години те се занимавали с внедряване на тези идеи.

В резултат било създадено устройството Note taker, притежаващо всичките по-горе изброени параметри.

Правителството на Бутан, за да запази уникалната култура и начин на живот на страната, се противопоставя на развитието на масовия туризъм.

За всички чужденци, с изключение на граждани на Индия, Бангладеш и Малдивите, за Бутан визата ще струва 250 долара на ден в разгара на сезона и 200 долара в останалото време.

В тези пари  е включена резервирано лицензирано от туроператорите настаняване, храна, транспорт и придружаващ екскурзовод.

Нямаш право да се отказваш от екскурзовод, а максималния срок за пребиваване е 15 дни.