Вечерта бавно настъпи и слънцето потъна зад облаците, като остави само светла диря след себе си. Стела обичаше тези мигове.

В ръце държеше книга, в която се разказваше за хората влюбени в познанието. Както за тях, така и за нея да учиш, означаваше да живееш.

Когато беше малка, си мислеше, че е сиво безинтересно създание. Картината, в която виждаше себе си, бе нарекла: “ Момичето с вечно вдигнатата ръка в клас“.

Научи се да чете още много малка и не спря. Все учеше нещо, пресмяташе, проучваше ….

Сега тя бе дребна набита жена, облечена предимно спортно. Годините не ѝ личаха.

Със сегашните си работодатели се срещна съвсем случайно. Говориха за много неща и разбраха, че Стела има богати познания и търсачески дух. Тогава ѝ предложиха:

– Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията.

– Какви проучвания? – попита Стела.

– Всякави. История, археология, езици, океанография, метеоролигия, компютър, биология, медицина, физика, разгадаване на пъзели …….искаме човек, който щом чуе въпроса, да направи всичко възможно, за да даде отговор.

– Изучавала съм повечето от тези дисциплини, – каза Стела, – а някои от тях дори съм преподавала. Бях известно време библиотекар и направих добри каталози на някои източници, познавам мнозина експерти. Това би било чудесна работа за мен.

– Но ти дори не попита за заплатата!?

– Но и вие не знаете какво мога, – засмя се Стела. – За това ви предлагам първо да ми плащате минимална работна заплата, а след като поработя при вас  и разберете на какво съм способна, сами ще определите колко да ми давате.

Сега Стела не съжаляваше за взетото решение. Работеше това, което обичаше, а ѝ плащаха щедро за труда.

Сашка и Ангел от известно време излизаха заедно. Връзката им се задълбочаваше постепенно. Днес излязоха на разходка в парка. Разговорът им беше добил много сериозен отенък.

Всеки се интересуваше от живота на другия и искаше по-добре да го осмисли и разбере.

Сашка пое дълбоко въздух и каза:

– Искам да ми кажеш, как така правиш, че хората ти се доверяват и ти вярват.

– Повечето хора искат да бъдат уважавани. Не виждам какво толкова ти се струва необичайно, – отговори Ангел.

– Открий ми тайната си, – настоя Сашка.

– Може би е свързано с моето детство и времето на израстването ми, – призна накрая Ангел след няколко минути размисъл.

– Родителите ти строги ли бяха? – полюбопитствува Сашка.

Ангел се засмя:

– Не е това, което си мислиш. Баща ми беше касиер в едно предприятие, но го хванаха в някакви злоупотреби и полежа малко в затвора. Живеехме в малко селище и всички хора ни познаваха.

– Навярно с майка си сте се чувствали зле след случилото се, – съчувствено каза Сашка.

– О, – с болка каза Ангел, – беше много по-лошо. Ако нещо изчезнеше в училище, веднага обвиняваха мен. Когато влизах в магазина, продавачите ме следяха зорко, нали баща ми бе крадец. Много често чувах зад гърба си думите: „Крушата не пада по-далече от дървото“.

– Когато излезе баща ти от затвора, нещата не се ли оправиха?

– Не, – тъжна усмивка пропълзя по устните на Ангел. – Наложи се да се преместим. Баща ми трудно си намираше работа, а ако си намереше не се задържаше много на нея, защото бързо научаваха за миналото му. Често се сбивах с децата, за да затворя устата на клюкарите.

Сашка стоя замислено известно време без да каже нещо. След това вдигна глава и каза:

– Искал си всички да знаят, че не си като баща си? Нужно ти е било, да ти имат доверие. Правел си всичко според възможностите си, бил си честен с хората и си очаквал същото от тях. А ако някой те е лъжел или мамел си го съсипвал.

– Нещо подобно, – смутен от разобличаващия го коментар, Ангел леко се изчерви.

– А не се ли страхуваш, че понякога можеш да прекалиш? – не го остави намира Сашка. – Хубаво е да си честен и справедлив, но хората не са идеални.

– Чесността я има или я няма, средно положение няма, – изстреля на един дъх Ангел.

– Това не е ли доста крайно?

Ангел сви рамене.

– Не съм краен. Просто не искам да ме възприемат за глупак. На никого няма да позволя да си играе с мен. Такъв съм.

Сашка прехапа долната си устна.

– Някой опитвал ли се е да те подведе?

Лицето на Ангел се изкриви подигравателно.

– Но тогава хората ще се страхуват да сбъркат пред теб – каза Сашка – и това няма да е отговор на чесното ти и справедливо отношение към тях.

– Да, но се получава, – доволно заяви Ангел. – Така остават много малко такива, които биха ме излъгали.

Пират слязъл от своя кораб. Той имал дървен крак, кука за ръка и превръзка на лявото око. Той седнал на пейката започнал да хвърля фъстъци на чайките.
Двама млади срамежливо седяли наблизо и попитали пирата:
– Какво се е случило с вас, та имате дървен крак?
Пиратът отговорил:
– В един прекрасен ден стоях на палубата. Една вълна ме хвърли зад борда. Тогава една гладна акула ме нападна и ми откъсна крака.
Момчето попитало:
– А как загубихте вашата ръка?
– Преди много години аз воювах във военно морския флот и един от напададелите ми отсече ръката. Лекарят не можа да намери ръката ми, за това ми даде тази кука.
Момичето попитало:
– А как загубихте окото си?
– Стоях и гледах в гнездото на една врана. Видях, че над мен лети една дръзка чайка и тя си свърши работата направо в окото ми.
Двамата млади объркани попитали:
– Но как това доведе до загубата на окото ви?
Пиратът обяснил:
– Това беше първият ми ден с кука вместо ръка.

Леля и племеница. Макар да имаха голяма разлика помежду си, те често разговаряха. Имаха много общи неща, от които се интересуваха.

Днес Роза бе малко изнервена, а ляля Роси я успокояваше.

– Разочарована съм от баща си, – едва не се разплака Роза.

 – И от мен ли? – попита леля ѝ загрижено.

 – Не. Не вярвам, че си искала да го съблазниш. Това не би се случило, ако мама не го бе оставила тук сам.

 – Ти не правиш ли същото с Минчо, съпруга ти?

Роза трепна

 – Но той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

 – Почивка от града? Или от Минчо? От подозренията и несигурността?

 – От всичко, което изреди.

 – Когато нещо не върви, просто бягаш от него, – загрижено каза Роси. – Майка ти винаги прави така. Когато семейният ѝ живот се превърна в кошмар, тя се посвещава на работата си и прехвърли отговорността на теб и баща ти.

 – Не прехвърлям никаква отговорност на друг човек, – оспори думите ѝ Роза, подразнена от предположението.

Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди да замине за наколко седмици.

– Всичко съм подредила за Минчо, така че той няма за какво толкова да се грижи. Каква отговорност съм прехвърлила?

 – А брака ти?

 – Но той ми изневерява.

 – А ти му позволяваш, – натърти Роси.

 – Като го оставям сам в къщи ли? – попита Роза. – Е, може би му предлагам сам да влезе в капана си. Не съм наивна, – повиши глас. – Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Моментът е дошъл. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва.

Роси се усмихна:

 – Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Роза въздъхна дълбоко.

 – Ти ме предизвика.

Харпър Лий била на около тридесет години, когато решила да се ангажират сериозно с литературна дейност и написала няколко кратки разкази.
Въпреки това, тя можела да съчинява и пише само в свободното си време, след работа в един офис.
На Рождество Ли получила неочакван подарък от двама приятели във вид на една година платен отпуск, за да реализира всяка своя идея.
По време на тази година била написана черновата на романа „Да убиеш присмехулника“, а след три години бил публикуван и станал бестселър.