Виктор се големееше. Бе завършил висше образование, магистратура, дори бе защитил докторат.

В неговия квартал се събираше малка група от християни, които хвалеха Бога, молеха се и изучаваха Божието Слово

Водеше ги Марко.Той нямаше титли, голямо образование, но попаднеше ли под помазанието на Светия Дух, завладяваше душите на слушателите си.

Един ден Виктор се напери и си каза:

– Трябва да чуя този докладчик и докато е време да го отърва от заблудите му.

И той се настани там между хората, които не се смятаха в обществото за нещо особено.

– Странно, каза си Виктор, този човек едва ли е прелиствал дебелите книги, които аз съм отварял, но така говори сякаш всичко знае. Със сигурност това е Божия работа.

И довчерашния атеист, докоснат от Светия Дух, чрез Словото Божие, започна да разбира, че Бог все пак съществува.

Наистина Бог върши чудесни неща на невероятни места чрез тези, които можем да класифицираме като привидно обикновени.

Лекарят прегледа Попов и каза:

– Добре сте …

– Но, докторе, – бързо го прекъсна Попов, – ръцете ми треперят. Не се шегувайте с мен. Навярно искате само да ме успокоите.

– Вие сте в добро здраве, – повтори лекарят, макар и с други думи.

– Докторе, моля ви кажете ми колко ми остава? – с плачевен глас прошепна Попов.

– Чакайте малко, – въздъхна лекарят. – Вие чухте ли изобщо какво ви казах?

– Е, добре, – примирено добави Попов, – Това треперене ще го отдам на стареенето на тялото и ви се доверявам напълно, докторе.

Както от време на време могат да треперят ръцете на някого, така и от време на време човек може да съгрешава.

Когато това стане, трябва да помним едно, грехът може да ни докосне, но не може да ни притежава.

Христос е в нас. Нека му се доверим за работата за всеки от нас. Нашето сърце е неговия дом и Той е Нашият Господар.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.

Гошо и Христина бяха от няколко години пенсионери. Вместо двамата заслужено да си почиват от дългите години, в които бяха ангажирани с работа, трябваше да се сблъскат с мъката и болката.

На Христина установиха болестта на Паркинсон.

Въпреки това никой не чу Гошо да се оплаква.

Един ден приятелят му Хари го попита:

– Как издържаш на всичко това? Каква е тайната ти?

Гошо тъжно се усмихна и сподели:

– Всяка сутрин със съпругата ми пеем химн. Когато я питам, кой да е той, тя винаги избира този, в който се казва, да преброим многото си благословии. И ние пеем:

„Когато върху вълните на живота те хвърлят бури, Когато си обезкуражен, мислиш, че всичко е загубено, Пребройте многото си благословии, назовавайте ги една по една, И ще ви изненада какво е направил Господ.

Случвало ли ви се е да сте обременени с много грижи? Изглежда ли тежък кръстът, който сте призовани да носите? Пребройте многото си благословии, всяко съмнение ще отлети, И ще пееш, докато дните минават.

Когато гледаш другите с техните земи и злато, Мислете, че Христос ви е обещал несметното Си богатство. Пребройте многото си благословии, парите не могат да се купят Вашата награда на небето, нито вашият Господ във висините.

Така че сред конфликта, независимо дали е голям или малък, Не се обезсърчавайте, Бог е над всичко; Пребройте многото си благословии, ангелите ще присъстват, Помощ и комфорт ви осигуряват до края на вашето пътуване“.

Какво се случва, когато гледаме към своите благословии?

Тревожността грабва всичкия си багаж и се измъква през вратата.
Притеснението млъква пред благодарността на сърцето.

За това по-добре е да се фокусираме върху това, което имаме и по-малко върху това, което нямаме.

Бе вторият ден от страстната седмица. В църквата имаше богослужение.

Когато Наум чу притчата за десетте девици, подчерта след службата:

– Християните носят огромна отговорност за всяко действие в живота си, а също и за причинно следствената връзка в него.

– Ако работиш много това не означава, че ще се постигнат реални постижения, – отбеляза Данчо.

– Възможно е, работата ти да се провали от този, който работи след теб, – повдигна вежди Наум.

– Работата носи скръб и болка. Ставаш рано и лягаш късно, често не можеш да заспиш дори през нощта и си изпълнен с усещането, че работата всъщност не е чак толкова добре свършена, – доуточни мисълта си Данчо. – С други думи, тя никога не те удовлетворява напълно.

– Работата и постиженията, без Божия мир в живота ни чрез Духа, никога няма да бъдат достатъчни. Нуждаем се от Бога, Чийто труд води до истинска почивка и от Спасителя, Който може да спи дори по време на буря, – усмихна се Наум.