Индианците са отглеждали многогодишни латинки с вкусни клубени. В наши дни тези клубени се приготвят множество ястия в Андите. В Европа латинките са пренесени през 16 век, когато испанските конкистадори донесли техните семена и много скоро станали неразделна част от градините.

Латинското наименование на латинка се свързва с „trophae”, което означава малък трофей. Най-вероятно тази асоциация идва от шлемовидната форма на цвета и красивите щитовидни листа.
Латинката има изключително разнообразен химичен състав. Богата е на калий, йод, фосфор, провитамин А, и витамините В1 и В2. Съдържа растителни антибиотици, витамин С, фитонициди, етерично масло.
Дори и да не вярвате, в готварските книги се срещат много рецепти, които използват  това растение. Латинката се използва в салати, супи, маринати и пюрета. За готварски цели се използват твърдните цветни пъпки, пресните листа на цветето и недозрелите семена.

Листата на латинка може да събирате от пролет до късна есен, плодовете – веднага след падането на прецъфтелия цвят, докато все още не са станали твърди. Листата са подходящи за сушене, а пъпките и зелените плодчета могат да се мариноват.

Още в далечни времена монасите са добавяли в салатите си листа и цветове от латинка. Старателно са пазели тайната на своите рецепти. В миналото латинката е била позната като кардиналска салата. Всички части на латинката притежават приятен пикантен вкус, а острият й аромат европейците са смятали за възбуждащ апетита през 19 век.

И до ден днешен във Франция добавят в салатите цветове от латинка. Едрите семена, които приличат на малки сбръчкани орехчета се варят в оцет и се ползват като подправка за месо.

Като лекарствено средство латинка е почти забравена в наши дни. Богата е на растителни антибиотици, затова салатата с нея е полезна при грипови състояния, заболявания на горните дихателни пътища и белите дробове. Отдавна е известно, че всички части на латинката са полезни при мъжки и женски климактериум. Помагат при депресия, потиснатост и раздразнение.

Години наред семената от латинката са били използвани за лечение на импотентност. За тази цел ги счуквали и заливали 1 чаена лъжичка от тях с вряла вода. Завивали ги на топло и ги оставяли така 2 часа. Настойка от растението се пие при изтощение, анемия, проблеми с бъбреците, различни кожни раздразнения. Етеричното масло в латинката има противогъбично и антибактериално действие, укрепва защитните сили на организма.

Корабът „Издържливост“ по-рано бе предназначен за лов в северните морета. Построен по чертежите на норвежката ветроходна двигателна шхуна „Фрам“, „Издръжливост“ е смятан за най-здравия дървен кораб, след нея в света.
В морето Уедъл „Издържливост“ навлезе в зоната на големите ледове. Безброй ледените полета, големи и малки, приличаха на огромен пъзела, които  нямаше край.
Корабът продължи през леда бавно, с голямо усилие. Колкото по-близо се приближава до бреговете на Антарктида, толкова по-често се срещаха плаващи ледове, представляващи огромни ледени полета с дебелина метър и дълъги половин километър.
„Издържливост“ си пробиваше път през ледовете в продължение на седемстотин морски мили. На 18 януари 1915г, той трябваше да спре. Корабът заседна в плътно натрупани ледени късове, а отзад прохода, който си бе прокал се превърна в голям плаващ лед. След шест дни „Издържливост“ бе обграден от всякъде с лед. Шакълтън съобщи на екипа, че плановете се променят:
– Експедицията ще прекарат есента и зимата в Южното полукълбо, които продължава от март до август на „Издръжливост“. Надявам се, през пролетта леда да отпусне хватката си и да освободи кораба. А до тогава всички ще се занимаваме с различни дейности и ще обучаваме кучета.
Пътешествениците ловяха риба, хващаха пингвини, правеха научни изследвания. Те се придвижваха по леда много внимателно. През май и юни хората преживяха и полярната нощ.
През това време ледът все по-силно почна да натиска корпуса на кораба. На 27 октомври 1915 г. смелият кораб, до последно борещ се с леда,  за малко си почина, но по палубата се появиха пукнатини и в трюмовете нахлу вода.
Хората не можеха да гледат без болка загиващия кораб, който премина такъв дълъг и опасен път, за да посрещне смъртта си тук.
Независимо от всичко, хората от смелият екип на Шакълтън успяха да се спасят.

Габърите се срещат в Азия, Северна Америка и Европа. В България естествено разпространени са два вида.
У нас обикновеният габър цъфти през късната пролет. Растението образува плодове в края на лятото. Те са с яйцевидна форма и са разположени в основата на триделна плодна люспа. Плодовете узряват през есента и при узряването им плодната люспа става жълта на цвят и чуплива. Основно се среща като примесен вид в буковите и дъбовите гори на надморска височина докъм 1500 м. Най-разпространен е в районите с надморска височина от 500 докъм 1000 метра, където се среща заедно с видовете дъб и липа.
Листа на габър са богати на дъбилни вещества, алдехиди, кофеинова киселини, кумарини, биофлавоноиди и други. Намерени са още етерични масла и аскорбинова киселина. Габъровите семена съдържат значително количество растителни мазнини.
За медицински цели се събират листата, кората и цветовете на габър. Листата се събират в късното лято. Пречистват се от случайно попаднали примеси и се сушат под стряха с добра вентилация или в сушилня, при температура до 40 градуса. Семената на габъра узряват между септември и ноември, след което започват да се разпръсват. След като се изсушат на слънце, те могат да се съхраняват и замразени в продължение на две години.
Екстрактът от листата на габъра действа противомикробно. Някои проведени изследвания показват, че габърът предотвратява образуването на атеросклеротични плаки в мозъчните съдове.
Опитни руски билкари използват настойките и отварите от цветовете на габър в борбата с мозъчните тумори, а също така за профилактика и лечение на нарушения на мозъчното кръвообращение. Издънките от габър пък се използват в някои страни, като средство против безплодие при жените или при опасност от аборт. Габърът се оказва ефективен и при диария.
Габърът е дърво с неизменна икономическа важност, от него се произвеждат така ценните дървени въглища. В миналото от габъра са се правели колела, бижута и други. Тъй като габърът е устойчив на износване, от него се произвеждат фурнири, паркети, музикални инструменти и дръжки на селскостопански инвентар. Запалено, това дърво гори с бездимен пламък, затова в миналото се е употребявал и в пекарните.
Сокът от габър има лечебни свойства. Той е по-беден на захари и те практически не се усещат. В него се съдържат различни други растителни киселини, както и вещества, които предотвратяват гъбичните инфекции. Като консистенция и прозрачност сокът от габър прилича на вода. На вкус, разбира се, се отличава с лека дървесна нотка.
Периодът, в който сокът може да бъде събиран, е около 2-3 седмици, в края на март – началото на април. При нараняване на кората от габъра изтича значително количество сок, който го предпазва. За да се събере сок, се маха малък участък от кората и в него се пробива дупка, като в долната ѝ част се поставя издялкана клечка, която да събира сока и да го насочва към подложен съд.
Руската народна медицина препоръчва настойката от цветовете на габър като средство, което прочиства кръвоносните съдове в мозъка от вредни вещества и подпомага мозъчното кръвообращение. Освен това настойката подхранва мозъка и помага дори при мозъчни тумори.
За да приготвите настойка от габър, залейте една супена лъжица цветове с 200 мл вряща вода. Оставете настойката така 1 час и я прецедете. Приемайте по 1/2 чаена чаша от течността 3 пъти на ден в продължение на 40 дни.
Като повечето билки и габърът не бива да се прилага без лекарско знание, тъй като при предозиране може да причини смущения в дейността на стомашно – чревния тракт и бъбреците.

Дивият кестен притежава венотонично, противовъзпалително, капиляроукрепващо и обезболяващо действие. Освен това той намалява увеличената склонност към кръвосъсирване и образуване на съсиреци, намалява вискозитета на кръвта.
Дивият кестен се използва за лечение на хемороиди, разширени вени, тромбофлебити и други.
Доказано е, че екстракт от конски кестен понижава холестероловото съдържание в кръвта и оказва благоприятно влияние при атеросклероза.
В народната медицина се препоръчва още за лечение на смилателни нарушения, подагра, ревматизъм, ишиас и други.
Екстрактът влиза в състава на кремове против слънчево изгаряне. Спуканите и накиснати в ракия плодове 2:10 се прилагат за разтриване при ревматизъм, ишиас. Екстрактът се прилага външно за бани при невралгии, мускулни болки и други.
Добри резултати има при употребата му при хипертрофия на простатата и варикоцеле. Клинично е доказан благоприятният ефект на гъстия екстракт от билката при синуити.
Използва се кората на по-млади стъбла, клоните и семената. Кората се събира рано на пролет, преди да се разлистят дърветата, по време на сокодвижението в растението. Семената се берат през септември-октомври.
Дивият кестен влиза в състава на много фармацевтични препарати с противоварикозно и противохемороидно действие.
От семената, ситно нарязани се приготвя запарка от 1 кафена лъжичка от билката и 300 мл вряща вода. След киснене 2 часа запарката се прецежда и се пие по 1 винена чаша 3 пъти на ден.
От листата и корите се приготвя отвара по следния начин. Една супена лъжица листа или 1 чаена лъжица кори се варят 10 мин в 300 мл вода. Пие се по 1 винена чаша 3 пъти дневно.
В кората на дивия кестен се съдържат кумариновите гликозиди ескулин с агликон ескулетин и фраксин с англикон фраксетин, титерпеновият сапонин есцин, дъбилни вещества, тлъсто масло, алантоин и други.
Семената съдържат освен хидроксихумарини и метоксикумарините ескулин и фраксин; флавоноидни биозиди и триозиди на кверцетина и кемпферола; тритерпеновият сапонин есцин се съдържа от 8 до 10%; фитостероли; до 45% нишесте; до 8% тлъсто масло; около 2% дъбилни вещества; до 10% белтъчни вещества.
В листата се съдържат флавокоидите рутин, спиреозид, астрагалин, кверцитрин, изокверцитрин, кверцетин и други.

Горската теменуга има слабо диуретично и потогонно действие. Билката успокоява нервната система, има и слабо хипно-седативно действие.
В народната медицина горската теменуга се прилага още при нервно безпокойство, нервно сърцебиене, хистерия и безсъние, използва при коклюш, както и при някои сърдечни заболявания, придружени с оточни състояния.
Цветовете ѝ имат отхрачващо, антисептично, противовъзпалително, омекчително и секретолитично – втечняващо бронхиалните секрети действие.
Горската теменуга е намерила широко приложение за лечение на заболяванията на дихателната система. Използва се при бронхити, суха кашлица, бронхиална астма.
Външно се употребява при различни дерматити, кожни зажолявания. Действа дезинфекционно върху лигавицата на бронхите, което води до стихване на възпалителния процес.
Билката увеличава количеството отделена урина, което според много специалисти, обуславя свойството ѝ да понижава кръвното налягане.
Цъфти през пролетта – март и април.
От горската теменуга се използва надземната част, коренището с корените и цветовете на растението.
Ето и как се употребява.
Две супени лъжици от билката се добавят към 500 мл топла вода. Трябва да престой около 2 часа, след което се прецежда и се пие по 1 винена чаша 4 пъти дневно. Отварата действа успокояващо на нервната система.
Две чаени лъжички ситно нарязана горска теменуга се залива с 250 мл студена вода и се оставя да престой 1 ден. Това е еднодневната доза. Лекува хистерия и безсъние.
От горската теменуга се приготвя и сироп по следния начин. 50 г ситно нарязана билка се залива с 300 мл вряща вода и се оставя едно денонощие да престой. След което се прецежда и се смесва с 200 г захар. Приема се по 1 чаена лъжичка няколко пъти дневно. Използва се при бронхити, суха кашлица, бронхиална астма и коклюш.
В големи дози отварата от горска теменуга дразни храносмилателния тракт и може да причини гадене, повръщане и диария!
Коренището и корените на горската теменуга, съдържат етерично масло с метилов етер на салициловата киселина, сапонини, около 0,04% горчиво вещество и други.
Надземната част съдържа етерично масло с виолотозид – метилов естер на салициловата киселина, сапонини, слуз, одоратин – вещество, което понижава кръвното налягане.
Цветовете съдържат 0,03% етерично масло с метолов етер на салициловата киселина, еднопръстенни ненаситени кетони с теменужна миризма, виолорутин, цианин – синьо оцветено багрило, киселини, слуз и захар.
Горската теменуга расте из храсталаци и просветлените широколистни гори в цялата страна до 1000 м надморска височина.