Тази фантазия, която сме имали в детството, сме я загубили като възрастни. Защо става така?
Рационалният ум убива творческите сили, способности и възможности. Разбира се, логиката и рационалните зрънца трябва да ги има, но детето е особено същество.
Навярно сте забелязали, че децата изпадат в такова състояние, сякаш не са с нас. В това състояние те преработват получената информация много интензивно.
Детето може да спре погледа си на буболечка, листо или слънчево зайче, а в това време учителката му крещи:
– Иване, пак не си в час. Да не броиш пак враните?
Но в този момент в момчето се извършва неподозиран мисловен процес. Кой знае от него може да излезе някой нов Андерсен.
Цигуларят Йехуди Менухин, когато за първи път отишъл на училище бил много впечатлен от нещо, което на другите нямало изобщо да им направи впечатление.
Когато се прибрал от първия учебен ден, родителите му го попитали:
– Какво интересно днес се случи в училище?
– Зад прозореца растеше много красив дъб, – казал той и повече нищо не промълвил.
Йехуди бил поразен от дърво, в него той видял много повече от другите, които също може би са го видели.
Децата обикновенно се впечатляват от картина, звук, мирис, …
Средата на детето трябва да се обогатява. Сивите стени и обездвиженото дете не спомагат за неговото развитие.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Нова година е един от най-любимите празници на деца и възрастни по целия свят. Това е празник на веселието, чудесата и време, в което се изпълняват на най-съкровените желания. Не е чудно, че тя е свързана с много суеверия наследство от предците ни.
Ето ви някой от суеверията свързани с Новата година:
Едно от най-извесните от тях е: „Както срещнещ Нова година, така и ще я изкараш!“
За да могат да идват пари в джобовете ви в следващата година, разплатете се със всички, на които дължите пари до 31 декември. Това, между другото, има положително въздействие не само относно финансовото благосъстояние, но и води към отлично здравословно състояние.
Не трябва в никакъв случай да изпращаш гостите си на 31 декември или 1 януари, докато те не пожелаят. В противен случай ще предизвикаш съдбата.
Колкото по-изобилна и разнообразна е новогодишната ви трапеза, толкова ще си „сит“ през Новата година.
Ако в новогодишната нощ срещнете бял кон или прекрасна блондинка, това се отнася само за мъжете, през годината обезателно ще имате успех в някоя важна работа. Късмет се обещава и на тези, които първи излязат от домовете си на 1 януари и срещнат голямо куче.
В новогодишната нощ желанията се сбъдват. Внимавайте да не пожелаете на някого нещастие или беда!
Ако в новогодишната нощ поставите в хладилника си червен платнен чувал с нечетен брой монети с „тура“ нагоре, в следващата година ще имате голям финансов успех. Същото важи и за тези, които си сложат банкнота с голяма стойност в джоба.
Чупете съдове всеки ден, но не и на Нова година. Постарайте се в разгара на веселието да не потрошите нещо, може да имате сериозни неприятности. Но ако разсипете сол на новогодишната трапеза, ви очаква щастие.
Не изхвърляйте в празничната нощ нищо през прозорците на улицата, в противен случай цяла година ше събирате чуждите боклуци.
Намерена подкова носи късмет, а ако намерите такава на Нова година чака ви двоен късмет. Не се притеснявайте, ако настъпитенечие нечие изпражнение, казват, че и това носело късмет. Това било символ, че скоро ще имате стабилна връзка и ще се ожените.

Всеки ден Благой хранеше едно улично кото. То всяка сутрин идваше под прозореца му и мяукаше, а Благой му хвърляще нещо за ядане.
Един ден се случи нещо странно.
Котето беше измаукало, той беше отворил процореца си и както обикновенно му хвърли храна. Но след няколко минути мяукането се повтори, след това още веднъж.
Благой се учуди:
– Два пъти на ден това коте до сега не ме е тревожило.
И тогава той реши да види този лакомник.
Когато погледна през прозореца Благой се изненада. Там нямаше никакво коте. На клонче беше кацнала врана и издаваше звук подобен на мяукане.
Така Благой беше измамен от една врана. Сега ще трябва да я храни зараду остроумието и находчивостта ѝ.

Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..