Един млад човек ме попита:

– Наистина ли Бог се намесва в живота ни, когато се молим? Струва ми се, че и да се моля не получавам желаното. Загубих всякаква надежда. Страхувам се, че вече съм престанал да вярвам в силата на молитвата.

Това е много важен въпрос, който си задават хората. Той е свързан с потребителската ни култура. Ние пренасяме нашата индивидуална заявка във взаимоотношенията ни с Бога. Обикновено Му представяме списък от искания по време на молитва.

Къде е проблема?

Такава молитва не носи на човек  нито щастие, нито удовлетворение при получаване на желаното.
Освен това нашата представа за щастие и удовлетворение може да не съвпада с разбирането на Бога за това. Защото нашето схващане може да бъде егоистично и потребителско.

Ние сме хора и за това, не винаги знаем, какво искаме. Не винаги можем да обхванем всички детайли на желаното от нас в дадения момент.

Ние не можем да предвидим всички последствия от това, което сме пожелали. Само Бог вижда и предвижда всичко, Той има съвършеното знание за всички неща. Бог вижда цялата картина и знае кое е полезно за мен.

Ето защо, един от начините да открием Божията сила и да Го опознаем по-добре, е именно молитвата.

Григор Овчаров бе бизнесмен. Той изкарваше доста пари  чрез бизнеса си. Често обикаля улиците на родния си град, където го срещат бездомни, които просят пари за храна.

Овчаров винаги се движи с костюм и вратовръзка, за това често слуша молби за помощ.

Веднъж срещна една бездомна жена. Тя не поиска като другите пари от него, а му се усмихна и каза:

– Добро утро, господине. Нека денят ви да бъде хубав и Бог да ви благослови!

Григор съвсем не очакваше такова нещо. Той спря и двамата се заприказваха.

– Бихте ли обядвали с мен, – предложи ѝ Григор.

Жената се съгласи. И така те се сближиха и започнаха всеки вторник да обядват заедно, но тя нито веднъж не му поиска пари.

Григор забеляза нещо странно в Надежда, когато тя говореше всичко бе позитивно, въпреки че не притежаваше нищо.

Надежда не пиеше, не пушеше, не употребяваше наркотици или нещо подобно. Бе винаги весела и жизнерадостна независимо от положението си.

Веднъж тя сподели:

– Трудно е да си намери работа човек, когато не може да чете.

– Никой ли не ви е учил до сега? – попита изненадано Григор.

– До сега не е имало човек до мен, който да ме научи да чета, – каза тъжно Надежда.- Може да ми се смеете, но попаднат ли ми пари, аз ги изразходвам за библиотеката, а не за ядене. Търся книги, които да ме ограмотят.

Григор се стъписа. Той никога не е имал подобен проблем. Живееше в семейство, където получаваше достатъчно средства за всичко необходимо, докато порасна и сам започна да работи.

– Искаш ли да те науча да четеш?- попита Григор.

– Да, – очите на Надежда за искряха от щастие.

Така вторниците бяха не само за обяд, а и за четене.

Григор вземаше книга, която четяха заедно, а през останалите дни тя се занимаваше самостоятелно.

Нима не е прекрасно, че има хора, които са готови да напуснат своя комфорт, за да помагат на тези, които се нуждаят.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.

Този проблем може да се реши лесно.

За целта е необходимо да направите малки разрези под главата на кибритената клечка, както е показано на картинката.

Разкъсаните части от клечката задържат огъня и правят пламъка по-силен.

Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.