Лингвистът професор Ролф Тейл от Университета в Осло твърди, че най-странния език в света е пирахан с помощта, на когото общуват пираха – ловци събирачи, живеещи на Амазонка.

Пирахан е странен с това, че за различния смисъл на думите се използва височината на звука.. Думата „приятел“ и „враг“ се пишат по един и същи начин, но се произнасят различно.

Освен това на този език може да се пее и свирка. Свиркането мъжете използват по време на лов, за да обменят информация помежду си, без да плашат дивеча.

За този език са характерни малко количество звукове, три гласни и осем съгласни.

В пирахан  на практика отсъстват числителните и думи обозначаващи цвят. Количеството се определя с една от трите думи: няколко, повече или много. Ако е нужно да се каже  цвета, се използва дума на предмет с този цвят. Например, „кръв“ – червен; „лист“ – зелен. При глаголите не съществуват времена.

Съществуването на пирахан, според някои лингвисти, подкопава теорията на Ноам Чомски за универсалността в структурата на изреченията за всички езици. В този език отсъства рекурсия, характерна за сложните изречения.

Реших да опитам нещо абсурдно. Започнах да раздавам това, което нямах, например, радост.

Денят начевах с усмивка, следваше среща, която иначе бих отказала, а след това разговор, който бих загърбила, …. прегръдка, молба, целувка, докосване. Простички неща, а толкова трудни понякога за изпълнение.

И всичко това ми върна приятелите, отвори ми нови пътища, които станаха за мен съвсем реални.

Спомних си, че мога да се смея и да мечтая.

Може би това е начинът, да запълня недостига в себе си. Въпреки, че до сега съм чакала нещо или някой извън мен да го запълни.

Ако успея да превърна празнините в свое бижу, загубите в по-добро бъдеще, болките в надежда, мъката в ярка светлина….

Тогава това, което съм преживяла и продължава да ме притиска и да ме изпълва със скръб, ще се превърне в моето най-голямо съкровище.

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…

Васил Драганов и Павел Стърков седяха пред две чаши бира в тихи следобед в селската кръчма и размишляваха философски на злободневни теми.

– Смята се, че у всеки човек възникват около 600 хиляди мисли на ден, – каза Васил.

– Да всички тези събития, идеи и не знам още какво, постоянно преминават през главата ни, – съгласи се Павел. – Но те ни пречат да почувстваме тишината и спокойствието.

– Ако можехме да се успокоим, може би бихме направили нещо много по-добро.

– Да, мълчанието е източник на вдъхновение, – въздъхна Павел. – Както си стои спокойно човек, гладката повърхност на душата му е способна  да отрази Божествения Лик.

– И тогава всичко ни изглежда прекрасно наоколо, – добави Васил.

– Нашите мисли са като наркотици, – засмя се Павел. – Напъваме се и се опитваме да излезем от ситуацията, в която сме се набутали. Но нима може по такъв начин да се получи нещо свястно?

– Един мой приятел, ти го знаеш Гълъбът, нарича това състояние „минути на спокойствие“.

– Пробвай в такива минути да „изключиш“ екрана в главата си и дай преднина на мозъка си, вярвам ще се получи нещо, – почеса се по главата Павел.

– Нашето тяло е храм на Божий. Влезем ли в този храм, заставаме на мястото си, успокояваме се. В такива минути усещаме, че Той е до нас и чрез Него „живеем и движим се“, – заключи Васил.

След това двамата приятели се разделиха мълчаливо, поемайки всеки своя път.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.