Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.

През последните десет години семейство Найдарови посещаваше редовно църква, но синът им получи покана да играе баскетбол, като сериозен играч, чието растене предстоеше, след което разбира се, се очакваше да стигне до националния отбор.

Бащата бе силно развълнуван:

– Това е голяма работа, треньорът го хареса и му възлага големи надежди.

Да, но Дечко имаше всяка вечер тренировка и доста турнири, в които трябваше да участва и то не само през лятото.

– А ходенето на църква? – попита разтревожена майката.

– Знам, че обича да ходи там с приятели, но това може да му попречи в развитието като баскетболист, – възрази бащата.

За турнирите, особено за тези извън страната, се наложи семейство Найдарови да изтеглят голям заем.

– Рисковано е, особено сега, когато се губят работни места, – с нежелание констатира бащата, – но си заслужава. Трябва да се откажем от ходения насам натам и срещи с приятели …., но когато Дечко стане професионален играч ….

Мъжът вдигна глава и се пренесе в едно бленувано бъдеще, виждайки сина си движещ се от победа към победа.

Какво ще стане със сина не знам, но амбициозният баща настояваше момчето да напусне училище, за да се съсредоточи само върху баскетбола.

Бе хванал страшен студ. Реката замръзна. Младежите решиха да отидат на езерото в гората да покарат кънки.

Ваньо предположи:

– Вероятно и то е замръзнало като реката. Все пак се намира на по-високо място.

Всички се съгласиха и потеглиха натам. Елена тръгна с тях. Бързо стигнаха и надянаха кънките си.

Елена се пързаляше доволна и усмихната, че е тук.

Изведнъж тя забеляза замръзнал заек в леда. Той не даваше никакви признаци на живот. Трупът му изглеждаше доста свеж.

Елена реши да вземе заека със себе си.

Виждайки замръзналия заек, девойката не отчете дебелината на лета на това място и скоро се намери във студената вода.

Тя бързо постави заекът върху леда. Мократа му козина моментално замръзна на леда. Елена се хвана за нея и внимателно изпълзя от водата върху леда.

След като я поздравиха за спасението, приятелите я отведоха. Дадоха и топли напитки и сухи дрехи.

Някой я попита:

– Какво ще правиш с този замръзнал заек?

Тя не бе го оставила на леда.

– От моя спасител планирам да си направя топли кожени терлички, – усмихна се Елена.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.