Договорът създава автономно, зависимо княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия.

Територията на България трябвало да обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово. Това са границите според член 6 на договора.

Територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония, без най-южните области, части от Косово, Качаник и Албания, Корчанско, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Никой член на властващите в Европа династии не може да седне на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. Това в казано в член 7 на договора.

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руските да останат още две години, според члед 8 от договора. Уточняват се и въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата, които са посочени в Член 9, 10, 11.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Живял някога мъдър и благороден цар. Той имал много красива съпруга, която презирала неговата любов. Тя отгледала първите си трима сина настрани и те били враждебно настроени към царя. След това царицата родила и четвърти син.
Свършвайки дните си на земята, царят умрял и тялото му било положено в царската гробница. Братята започнали да си оспорват трона и за това отишли за съвет при един стар рицар.
Той им казал:
– Чиято стрела по дълбоко навлезе в тялото на царя, той ще бъде новия цар.
Първият син пробол дясната ръка на царя. Срелата на вторият раздробила рамената кост. Третият пронизал сърцето на царя и бил уверен, че той ще получи царството. Четвъртият се приближил към тялото на баща си, въздъхнал и натъжен казал:
– Уви, татко мой, не мога да нанеса рана на моя баща, жив или мъртъв.
Когато казал това, гражданите възкачили на престола най-малкия син на царя. За тях той бил истинския наследник.

Веднъж, в един от градовете на Съветския съюз, било обявено, че театърът ще представи богохулен фарс “ Христос в куртка“. На премиерата били поканени, комсомолци, студенти,…. залата била препълнена.
Главната роля изпълнявал актьор, който често бил в близкия кръг около Хрушчов. Той бил истински марксист и съзнателен атеист.
На сцената бил издигнат „църковен трон“, с кръст направен от бутилки за бира и водка. Пред него били разхвърляни пепелници и счупени бутилки от алкохол.
Пред престола се мотаели „свещеници“, чието служение трябвало да бъде придружено от пиянски викове и не съвсем целомъдрени движения. Около „престола“ били разположени маси от механата, където възрастни монаси играели карти и пиели водка.
На сцената излязъл актьор изобразяващ Христос. Той бил облечен в хитон и наметнат с плащ. В ръцете си държал голямо Евангелие, от където трябвало да прочете първите два стиха на Блаженствата. След това трябвало да хвърли книгата на пода, да съблече хитона и да кресне:
– Дайте ми куртката.
Но тогава се случило нещо неочаквано.
Актьирът прочел с достойнство първите два стиха и без да прекъсва, продължил нататък, докато стигнал края на главата. Отдавна бил пропуснат моментът, когато трябвало да захвърли хитона и Евангелието и да поиска куртка и шапка. Суфльорът отчаяно му давал знаци. Зрителите в залата замрели, чувствайки, че нещо не е както трябва.
Но актьорът продължил да чете. Той прочел всички блаженства, след това за прелюбодействието, за клетвата, за непротивенето на злото и спрял, когато прочел и последния стих на 5 глава от Евангелието на Матей.
След това актьорът извикал високо:
– Приеми ме, Господи, когато дойда в Твоето Царство.
И слязъл от сцената облечен в хитона и с Евангелието в ръка…..
„Не се лъжете. Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това и ще пожъне.“

Жан Батист Бернадот започнал криерата си като обикновен войник във френската армия. По време на революцията станал командващ дивизия, а при Наполеон маршал.

По-късно станал приемник на шведския крал, а през 1818 г. Бернадот официално заел шведския престол под името Карл XIV Юхан, а династията Бернадот и  до днес си има своите права.

През 1944 г. Бернадот умира. Когато приготвили тялото за балсамиране, открили татуировка на ръката му „Смърт на краля“.