През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!

Черният ангел на смъртта се приближил до блестящия ангел на живот, и казал:
– Ти седиш на небесния престол, а аз съм под земята. Но страхът от смъртта е по-силна от живота, затова трябва да ми дадеш своя трон.
– Не, радостта от живота е по-силна от смъртта! – Възкликнал ангелът на живот.
– Хората се радват на живота в детската възраст, но когато те са по-възрастни, по-често мисля със страха за смъртта – не се съгласил ангела на смъртта.
– Хората творят, а творчеството е безсмъртно! – казал ангела на живота.
– Своя талант използват единици, – усмихнал се ангела на смъртта.
– Вярата в Бога дава на човек вяра в безсмъртието, – не отстъпвал ангела на живота.
– Вярата усилва страха. Хората се страхуват от възмездието за греховете си, – усмихнал се ангела на смъртта.
– Любовта е по-силна от смъртта! – Възкликна ангел на живот. – И ще го докажа.
Ангелите се спуснали на Земята и видели майка, която прегръщала неизлечимо болното си дете.
– Вашето дете ще бъдат излекувани, ако му дадете живота си, – каза ангелът на живота.
– С радост ще умра за сина си – с усмивка, отговорила майката.
После ангелите отлетели към двама безутешимо влюбени. Момичето било затворено в една кула, защото се влюбило в беден момък.
– Аз ще те пренеса на кулата, където е любимата ти, – предложил ангела на живота, – но сутринта стражите ще те убият.
– Един миг до любимата ми, е по-скъп от цял живот без нея! – Възкликнало момчето.
Ангелите полетели по-нататък. Видели тежко ранен войник.
– Аз ще изцеля раните ти, но ти отново трябва да се сражаваш, – казал ангела на живота.
– Ако ми дадеш сто живота, аз ще ги дам всичките за Родината си! – Казал раненият войник.
– Любовта е по силна от страха за смъртта, – прошепнал черния ангел и изчезнал…..

На всяка улица на този невероятен град, на най-оживените площади и декоративни лабиринти от тихи алеи се пазят тайните на древната история, чрез разкриването, на която може да се достигне до необикновената съдба на Инсбрук.
Всеки маршрут през стария град, неизбежно води до уютен, заобиколен от цветя и зеленина площад Божнер Плац в центъра на който се издига величествен паметник, покрит с благороден зелен налеп от времето. Този паметник с фонтан в подножието е построен в края на 19 век Той бележи важно събитие в историята на Тирол, сливането с Австрийската федерация през 1363 г.
Херцог Рудолф IV, въплътен в бронз от Фридрих Шмит, гордо оглежда от високо своите владения. Ярък представител на Хабсбургската династия, младия потомък на херцога Албрехт от Австрия II, по време на краткия си живот и управление, значително променя не само съдбата на Австрия, но и нейните граници.
Той направил от Австрия автономна държава благодарение на хитро фалшифицирани документи, събрани в един единствен документ «Privilegium Maius», който потвърждава от постановления на римски и германски владетели неограничените привилегии на членовете на рода на Хабсбургите. Тези привилегии са му помогнали да убеди Маргарита Маулташ да се отрече от престола.
В резултата на това Тиролското графство, след не дълга съпротива на наследника на херцога на Бавария, на който била изплатена парична компенсация, влязло в състава на Австрийската империя.
Тирол, трайно прикрепен към Австрия, успял да запази манталитета си и неповторимия вид на криволичещите улици във своята вечна столица – Инсбрук.