Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.

Всички отдавна спяха, но не и Диди. Навела глава под малката нощна лампа, тя се опитваше да прегледа голяма купчина документи.

Утре ѝ предстоеше важна презентация. Трябваше на всяка цена да успее.

Изведнъж тя усети как кръвта запулсира в слепоочията ѝ. Главоболието обхвана цялата ѝ глава. Зрението ѝ се замъгли.

Не стига, че настроението и бе подтиснато, а мислите ѝ изпълнени с чувство за пълно поражения я обсебваха непрекъснато, ами сега и това.

Диди загуби самообладание. За да не откачи нацяло започна да събира смачканите бисквити, които кой знае как вместо в кошчето, се бяха разпръснали на дивана, килима и върху масата.

– Не мога повече така, – тихо зашепна Диди. – Не издържам …..

Разплака се. Усети разочарование и гняв в сърцето си.

И започна да вика:

– О, Боже, помогни ми, моля Те помогни ми …

Диди бе много натоварена. Имаше четири малки деца. Най-голямото бе едва на шест години. Тя учеше задочно. Освен това развиваше и свой малък бизнес. От време на време работеше по заместване като медицинска сестра. Пишеше статии …

Бе толкова заета, че едва можеше да си поеме дъх. Често се случваше да изпадне в поредния лек срив.

– Господи, помогни ми разумно да разпределям времето си, – продължаваше да се моли тя. – Подкрепи ме, за да мога да се отдръпна от разпадащите се мигове в откаченото ми ежедневие.

Бог проговори в сърцето ѝ:

– Твоята заетост е твоето благословение. Всичко, което успяваш да направиш през деня е прекрасен подарък за теб.

Тя бе набрала инерция и започна да негодува:

– Децата ми са, за да унищожат всичко, което съм подредила. Аз чистя, а те съсипват…….

Всяка бъркотия, колкото и неприятна, бе конкретно отражение на живота ѝ.

– Виж, разпръснатите парчета от бисквити, говори, че имаш здрави деца, – прошепна ѝ Бог. – В бизнеса ти екипа се разраства, нарастват клиентите ти, натоварването е голямо, но това е една чудесна възможност да осигуриш семейството си по-добре.

– Всичко изглежда трудно, но ще се справя, – усмихна се Диди. – Уморена съм и понякога неудовлетворена, но само в Теб , Боже, мога да намеря мир ….. Благодаря ти, Господи за изобилния живот, който си ми дал.

Данаил работеше повече от дванадесет часа на ден без прекъсване. Бизнесът му изискваше много време и енергия.

Но когато се прибираше в къщи Даниел бе толкова изморен, че не общуваше с жена си и децата си.

Той работи така около два месеца и се срина. Бе откаран в болницата.

Посети го приятелят му Костадин и го посъветва:

– Организирай си екип, не се нагърбвай със всичко сам. Ако продължаваш така, далече няма да стигнеш.

– Но всеки от този екип, може да ме излъже, – съпротиви се Данаил.- Мога ли да им се доверя?

– Въпреки всичко, – каза Костадин, – сам не можеш да запазиш сегашното темпо. Сега си само изтощен, но може да стигнеш и до по-лошо състояние.

Данаил се намръщи, но се размисли, след което попита:

– Ще ми помогнеш ли да избера хора за тази група, които да ми помагат?

Костадин с готовност се съгласи:

– Добре, дори ще повикам още двама мои приятели, които ще ни помогнат в тази дейност. Те от дълго време са в този бранш.

След година бизнесът на Данаил бележеше значителен ръст. Това не би могло да стане, ако той бе отказал помощта от приятели си.

Бог не ни е създал да се блъскаме сами без подкрепата на любящо обкръжение.

Когато работим заедно в екип, можем да намерим истински мир.

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!