От продължителното седене в автобуса краката ѝ бяха изтръпнали. Не ѝ се искаше да признае, но май наистина вече остаряваше. Преди години, колкото и дълго да пътуваше, не се изморяваше така.

Емилия след толкова години отново бе дошла в родното си място. Когато стигна площада, се огледа. Търсеше Юри. Май го нямаше днес, иначе щеше да се появи от някъде.

В селото по-рано често се шегуваха с него:

– Ако Юри умре, „надеждата“ на човечеството си е отишла.

Юри бе тукашния луд. И през зимата, и през лятото все бе облечен с едно протрито палтенце. Винаги беше на площада и посрещаше автобусите.

Обикновено заставаше до автобуса и се вглеждаше в прозорците му. От години търсеше някой и като не го виждаше, оглеждаше другите.

Щом посрещнеше и последния автобус, веднага си тръгваше. Свиваше се в някой ъгъл и мълчеше. Погледът му размекваше и най-закоравелите сърца. Юри беше тъжен, отчаян и самотен.

Хората тук не го оставаха гладен, а през зимата го прибираха на топло.

Историята на Юри се бе превърнала в легенда. Хората си я разказваха едни на други.

Вероятно в нея много неща бяха изменени, защото всеки прибавяше по нещо или махаше друго, което не му харесва. Така че от това, което се разправяше, никой не знаеше кое е вярно и кое не.

Говореше се, че на младини Юри силно се влюбил в едно момиче. Един ден момичето тръгнало за някъде.

– Чакай ме! Ще се върна, – казало то, качвайки се на автобуса.

И Юри чакал дни, седмици, години ….. Посрещал и изпращал автобусите. Момичето не се върнало. Никой не знае какво е станало с него. Но Юри продължава да я чака, нали тя му бе поръчала:

– Чакай ме! Ще се върна!

Годините минавали, но вярата му била непокътната. Той срещал всеки автобус и се взирал в лицата на хората, за да види своето момиче.

– Луд е, – ще кажат мнозина.

Да, луд е, но не е могъл да забрави любовта си. Който веднъж се влюби истински, остава си влюбен за цял живот.

Ако някой ви каже:

– Всичко минава и заминава. Няма вече любов.

Тогава му покажете Юри:

– Ето я любовта, чиста и непоклатима.

Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Соколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.