Трима сина живеели добре и преуспявали. Връщайки заедно, те обсъждали подаръците, които били подарили на старата си майка.

Първият казал:

– Аз построих голяма къща на майка ни.

Втория добавил:

– Аз ѝ изпратих мерцедес с шофьор.

Най-малкият от тях се засмял и казал:

– Добре сте се постарали, нямам думи за това, което сте направили. Спомняте ли си, че мама обича да чете Библията? Навярно знаете, че тя вече не вижда добре? За това ѝ изпратих един забележителен папагал, който знае цялата Библия наизуст. Взех го от един старей от църквата, който 12 години го е обучавал на това. Тази птица е единствена по рода си. Достатъчно е мама да назове главата и стиха, и папагалът ще ѝ го каже.

Скоро всеки от братята получил писмо от майка си.

На първият си син тя написала:

„Къщата, която ми построи е прекалено голяма за мен. Живея само в една от стаите, но трябва да я почиствам цялата“.

На втория написала следното:

„Вече съм стара да пътешествам. По-голямата част от времето си стоя у дома. Много рядко използвам мерцедеса. Освен това шофьорът е много груб“.

Най- малкият получил следното писмо:

„У тебе има здрав разум, знаеш какво обича майка ти. Пиленцето беше много вкусно“.

Луи XV водел тайна кореспонденция с граф дьо Бройл, министър без портфейл.

Един ден станало въпрос за избора на посланик за Швеция и графът предложил на тази длъжност граф дьо Вержен, който след завръщането си от Константинопол живеел в своето имение, далече от кралския двор.

Кралят не се съгласявал, министърът настоявал.

Най-накрая в полето на писмо от дьо Бройл Луи XV надписал:

„Не одобрявам вашият избор, но съм принуден да се съглася. Нека дьо Вержен замине, но му забранявам да вземе със себе си противната си жена“.

Трябва да се отбележи, че в писмата до краля е трябвало да се остави поле с ширината на половин страница.

Антон Рубинщайн, можел с часове да прекара над нотните листове, но се чувствал неспособен да напише обикновено писмо.

За него е било по-лесно да напише една голяма симфония, отколкото едно кратко писмо.

Веднъж на един от своите приятели той разказал, че все пак е успял да напише писмо от шест страници.

– И знаете ли какво излезе от всичко това? – попитал Рубинщайн. – След като завърших това ужасно писмо, го прочетох и останах изключително недоволен от своето съчинение. Не го изпратих, но се качих на влака и отидох  на адреса, където живееше получателят на злополучното писмо. Там бързо се договорихме с него лично ….

При подготовката за отпазнуването на 100 годишнината от битката при Бородино по цяла Русия било изпратено писмо, в което се казвало да се открият живи учасници от тази съдбоносна битка.

В резултат на това в Ялуторовск бил намерен  един мъж. Той се казвал Павел Яковлевич Толстогузов.

През 1912 г бил на 117 години. Лошо виждал и чувал, но според свидетелството на съвременниците бил „доста бодър“.

Той бил специално фотографиран за случая. На снимката се вижда и неговата 80 годишна жена.

Никола наблюдаваше младата жена и виждаше как по лицето ѝ се стичат сълзи.

„Навярно е изчерпала вече триковете си и лъжите“, – помили си той.

Маргарита въздъхна дълбоко, обърса очите си и започна да разплита лъжите, които бе заплитала в продължение на много години.

Говореше без да спира. Антон едва смогваше да записва думите ѝ.

– Нали знаете как става? –  каза Маргарита. – Споменеш ли нещо, хората започват да те притискат: „Какво искаш да кажеш с това?“ Разкажеш ли на някой, че си имал видение, няма да те оставят намира.

– И ти не искаше да разочароваш хората, така ли? – попита строго Никола.

Тя бързо се съгласи:

– Почнеш ли веднъж, няма как да спреш. Ако бях се опитала да се отметна от думите си, щяха да ме убият.

Съдиите ѝ гледаха неумолимо.

– Признавам, че виденията ми са измислица, – Маргарита цялата трепереше. – Никога не съм разговаряла  небесни пратеници. Това, че съм съживила мъртвец е измислена история.

– А писмото? – намеси се Виктор.

–  То не е от Мария Магдалена, – призна Маргарита. – Написа го отец Никодим, а един от монасите позлати буквите.

– Е, какво излиза? – изръмжа Никола. – Ангелите били плод на въоръжението ти ….

– Това само бяха проблясъци на стената, – прекъсна го Маргарита.

– Гласовете, които си чула не били ангелски? – кресна Никола.

– Навярно са били псалмопенията на монахините, – почти изплака Маргарита, – а може да е плачела някоя пребита жена изхвърлена на улицата.

– А стоновете и писъците изтръгнали е от гърлата на прокълнатите? – още по-силно извика Никола.

Маргарита вдигна безпомощно ръце и тихо каза:

– Сигурно е скимтяло някое загубено куче.

Изведнъж вдигна глава и по-уверено започна:

– Сега разбирам, че онези образи не са били истински.

Нещо у нея се бе пречупило.

– Ще ме пуснете ли да си отида у дома? – попита с  надежда Маргарита.

– Преди да отидеш където и да е, трябва публично да признаеш лъжите си, – скръцна със зъби Виктор.

Съдът напусна залата, а Маргарита отново бе отведена зад решетките.