Елена стоеше мълчаливо. Тя бе отчаяна в болничната стая. От време на време поставяше ръка на гърдите на малкия си син, за да провери дали още диша.

Дишането му бе плашещо плитко. Кожата му бе синкава. Детето беше в безсъзнание. Дрехите му бяха попили кръвта му. Миризмата бе непоносима, но болката на Елена я правеше безчувствена.

Лекарите се готвеха да оперират малкото момче. Елена прегърна сина си, преди да им го предаде.

Изведнъж цялата история случила се на Голгота едновременно я смачка и освободи. Тя осъзна по-ясно фактите за страданието и смъртта на Исус на кръста.

– Колко голяма е била любовта на Отца към нас, – прошепна тихо Елена, – че позволи на любимия Си Единствен Син да изтърпи такова незаслужено страдание. Да пролее Невинната Си кръв, за да покрие мръсотията и срама ни, и да ни приближи до Себе Си.

Синът на Елена оцеля след операцията, но случая ѝ разкри една неподозирана реалността:

– Колко често забравяме, че Бог с любов и доброволно предложи Своя Син да понесе наказанието за нашите грехове, – очите на младата майка се насълзиха. – Бе пролята невинна кръв…… Исус умря вместо мен.

Голяма част от болката ни се явява като последица от греховете ни и неправилните избори, които правим.

Но Бог, в Своята безкрайна милост и състрадание към нас, ни избави от нашето самоосъждане и ни предлага вечен живот.

Малка група от християни се събираха три дни през седмицата да изучават Библията, да се молят за нуждите, както свои, така и чужди. Не на последно място прославяха Бога за това, което бе извършил в техния живот.

На едно едно от събиранията Велко попита:

– Къде е Андрей?

– Вярно, – отбеляза Христо, – от известно време не съм го виждал.

– Ще го посетя, – обеща Захари. – И ще разбера какво става с него. Може да се е разболял.

На другия ден Захари посети Андрей. Завари го обграден от тухли, дъски и строителни инструменти.

– Какво правиш? – попита Захари.

Андрей въодушевено погледна приятеля си и притеснено каза:

– От работата си получих като награда 300 лева и реших малко да преустроя дома си. Ето и плана ми за промените, които искам да направя.

Андрей разгледа чертежа и се съгласи:

– Наистина ще стане по-удобно и функционално. – А след малко добави, – Дойдох да видя как си. Отдавна не си идвал в групата. Липсваш ни. Нуждаем се от теб.

Очите на Андрей се насълзиха.

– Прав си Захари, изглежда съм станал твърде алчен.

– Алчен?

– Алчността е относителна, – тъжно констатира Андрей. – Тя не се определя от това, че струва нещо, а се измерва с това колко ти коства на самия теб.

– Ако нещо отнема силите ти необходими за семейството ти, вярата ти, …… – поклати глава Андрей, – цената ще бъде твърде висока.

Боби бе убеден, че върши правилните неща. Той раздаваше храна на бездомници в една скоро организирана малка кухня.

Така той се запозна с много от хората, които живееха на улицата, защото те идваха да получат храна всеки ден. Бе запомнил и имената им.

Един ден Боби забеляза, че от известно време Диди я нямаше. Тя бе слаба девойка, с големи сенки под очите.

Той попита останалите:

– Къде е Диди защо не идва вече?

Повечето не знаеха. Дони току що бе дошъл и дочу, че Боби пита за Диди. Тогава той му каза:

– Тя почина от предозиране на хероин.

Боби бе зашеметен.

– Тук стоя всеки ден и раздавам храна и хляб на тези нещастни хора, – каза си той, – но нито веднъж не съм им казвал колко много Бог ги обича.

След като свърши работата си Боби се размисли.

– Какво означава да бъда призван на мисионерското поле? – запита се той. – Само да раздавам храна или дрехи?

От този ден нататък той реши да задоволява не само физическите нужди на бездомните, но да им разказва за истинския хляб на живота.

Бог ни дава божествено назначение за всеки ден от живота ни.

Всеки ден имаме срещи с всякакви хора – на работа, в хранителния магазин или търговския център, в квартала, в училището на детето си, в лекарския кабинет – навсякъде.

Всяка от тези срещи е възможност за нас да помогнем на някого да оправи отношенията си с Бога.

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.