Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.

Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.

На вратата се почука и влезе Силвия Кендерова. Тя бе служителка за връзки с обществеността. Беше много искрена и добра. Силвия бе жена, която умееше по майсторски начин да се забърква в  каши.

В момента бе нерешителна, на ръба на истерията. Косата ѝ бе разрошена и дишаше тежко.

– Онези отвън се блъскат като животни, – изстреля набързо тя. – Къде е полицията, защо не се намеси?

– Една патрулна кола идва насам, – каза Албена, – след 10-15 минути ще стигнат до тук.

– Трябва всичките да ги арестуват. Разбеснели са се и не знаят какво правят.

Албена разбра, че Силвия не може да се справи с кризата. И какво можеше да се очаква от нея, щом работата ѝ се състоеше да разпределя малко средства за благотворителни цели.

Силвия бе пускала безобидни реплики относно работата на института за изследване на нови лекарства. Често се бе застъпвала за Албена и Станимир, които ръководеха лабораторията към института, но до сега не ѝ се бе налагало да застане срещу глутница озверели хора, надушили неприятности.

– Силвия, разберете се с Албена какво точно ще правите, – каза Станимир, – тя има опит с медиите.

Силвия въздъхна облекчено, все пак тя нямаше сама да разрешава възникналите проблеми в тази бъркотия.

– Какво смяташ, че трябва да направим сега, Албена, – попита с готовност Силвия.

– При работа с медиите е необходимо да се направят няколко неща. Първо, трябва да вземем решение какво да бъде съобщението относно случилото се. Второ, то трябва да е вярно, за да не се завръщаме да го поправяме, защото инак ще загубим доверието им. И трето, повтаряме отново и отново това, което сме казали отначало.

Станимир бе скептично настроен към предложението, но тъй като нямаше по-добро само попита:

– Не е ли по-добре да се извиним?

– Това ще се изтълкува, – каза бързо Албена, – все едно не сме били внимателни, а това не е вярно. Никой не е съвършен, но сигурността ни бе перфектна.

– Това ли да им кажем? – попита Силвия.

– Не, звучи сякаш се отбраняваме – и Албена се замисли. – Например, можем да кажем, че тук вършим работа жизнено важна, за човечеството. Извършваме научно изследователска работа, която спасява живота на хората. В тази работа има рискове, но нашата охрана е до толкова сигурна, колкото може да я направи човек. Най-важното е да се подчертае, че много хора ще измрат, ако ние спрем да работим.

– Чудесно казано, – потърка длани Станимир.

– Появяват се нови вируси всяка година и отнемат живота на хиляди, – продължи Албена. – Това, което произвеждаме в лабораториите, може да ги спаси.

– Супер! Точно и ясно казано, – зарадва се Силвия.

– А как ще предадем това послание, – попита Станимир.

– След два часа трябва да свикаме конференция, – предложи Албена. – Новинарските отдели ще търсят информация за случая, така че ще се зарадват да разберат от нас какво точно е станало. А тези хора от вън скоро ще се разпръснат.

– Дано да си права, – неуверено каза Станимир. – Силвия, моля те уреди нещата.

Нещастни случаи се случваха във всяка лаборатория, но когато е замесен смъртоносен вирус, хората стават неспокойни. Те искат сигурност, че тази поредна „чума“ няма да ги застигне.