Наночастиците върху прозрачни пластмасови панели разпръсват изкуствена светлина по същия начин, както земната атмосфера разсейва слънчевата светлина. В резултат на това хората, които са на закрито, имат възможност да се насладят на синьо небе.
Скоро всеки ще може да се наслади на синьото небе, дори през нощта или в мрачно дъждовно време. Леки панели от новия вид, използвайки наночастици, пресъздават нормалната слънчева светлина при хубаво време.
Дори и на закрито, като в метрото или супермаркетите, оборудвани с такива панели, хората ще получат хубава доза от “ синьо небе „.
В основата на съоръжението, създадено от Паоло ди Трапани от университет Инсубрия Комо, Италия, са обичайни светодиоди. Тяхната светлина, преминава през прозрачния пластмасов панел с наночастиците на повърхността, се разсейва подобно на слънчева светлина, минаваща през дебелия слой на земната атмосфера.
По този начин различните панели могат да симулират различни метеорологични условия, от луксозни морски залези до намръщено небе по време на гръмотевична буря.
Чрез въвеждането на наночастици от титанов диоксид в прозрачно парче пластмаса, учените са пресъздали ефекта на разсейване на Рейли, в който молекулите във въздуха се разсейват от падащите на тях слънчевата лъчи. При това, инженери са използвани два различни размера на наночастиците, поставени в различни участъци от пластмасата.
Тези частици, първо разсейват обикновената бяла светлина в „небесна“ с преобладаване на „сините“, по-къси по дължина вълни. Второ, отделят спектъра на „топлата“ жълта светлина, подобна на слънчевата.
Прототип на панелът „небесна светлина“ с размер 1.8 м X 0.85 м, е бил представен наскоро на международното изложение за светлинно оборудване във Франкфурт.
Посетителите на изложбата отбелязали, че светлината от панела е много подобна на естествената слънчева светлина. Новото изобретение ще помогне предимно на хора, които прекарват много време на закрито, да се почувстват при естествени условия.

Слънцето прежуряше. Земята бе станала твърда като кирпич. Леко приведена жена бързаше по черния път през полето. Тя носеше ключове, които мъжът ѝ бе забравил, а много му трябваха на работата.

Друг път, когато трябваше да измине по-голямо разстояние, отдалечено от шума и глъчката на хората, тя пееше или се молеше

Но сега всичко беше изсъхнало в нея. Причина за това не беше палещото слънце. Някаква мъка, загнездила се в сърцето ѝ я измъчваше.

Жената разбираше много добре, че за това си състояние, единствено тя е виновна. Тя не издържа повече и там на полето започна:

– Господи, знам че трябва да простя, но не мога… Каква е ползата? …. Прощавам и като се обърна пак същото се повтаря.  Не мога, не ми стигат силите да го направя … чувствам се отхвърлена и пренебрегната, а болката е толкова силна …. Да, зная 70 пъти по 7, но не мога, много ме боли …. Помогни ми!

Чу се тих глас:

– А на мен по-лесно ли ми беше?

Пред нея застана кръста със Спасителя, прикован на него. Пироните болезнено се впиваха в плътта Му. Засъхнала кръв от тръния венец бе оставила следи по лицето Му.

Тя заплака. Издигна поглед към небето и завика:

– Прости ми, Господи и ми помогни!

Бял пухкав облак засенчи палещото слънце. Подухна хладен ветрец. В нея настъпи мир. Сърцето ѝ ликуваше, а душата ѝ пееше.

Една от трагедиите на порастването е, че свикваме с нещата. Това си има и добра страна особено, когато раздразненията престанат да бъдат раздразнения.

Но загубата е голяма, когато свикнем с червенината на изгряващото слънце, с кръглостта на луната, с белотата на снега, мокротата на дъжда, синевата на небето, жуженето на земните пчели, свирнята на щурците, невидимостта на вятъра, незъзнателното постоянно движение на сърцето и диафрагмата, странността на носа и ушите, броя на зрънцата в пясъка върху хилядите плажове, неспирния шум от безбройни вълни и десетки цветя облечени в кралски одежди, които цъфтят в планините и никой не ги вижда освен Бог.

Имайте „свеж поглрд’ върху нещата. Гледайте ги сякаш ги виждате за първи път. Не към празния продукт на натрупания с хилядолетия безценни случайности, за които никое дете не мечтае, но към личната творба на безкрайно силния, изобретателен и жизнерадостен Творец.

Кой е направил земата, моретата и всичко в тях?

Приканвам ви да повярвате като децата, че днес, точно сега, се добавя щрих върху космическото платно. И когато му дойде времето ще разбера с радост, че този щрих е направен от Архитекта, Който нарича Себе Си Алфа и Омега.

Лунно затъмнение, което добре са  видяли жителите от двете страни на Америка.
Земята се намирала между Слънцето и Луната, и със своята сянка тя закрила Луната.
Нашият единствен спътник придобил през това време ярко, кърваво червен цвят.
Защо това осветяване има червена и оранжева окраска? Защо луната не е изчезнала съвсем?
Причината е проста. Както се вижда при моделирането, направено от NASA, слънчевите лъчи минават по допирателната към Земята, разсейват се в атмосферата и благодарение на това, частично достигат Луната.
Според учените тук работи същият ефект, който действа по време на изгревите и залезите. Тогава небето става също оранжево – червено.
Следващото лунно затъмнение ще стане на 8 октомври 2014 г.

Тъжна есен. Плачеше не само небето, но и дърветата, разделяйки се с вече изгубилите цвета си листа.
А още по-тъжно е, когато знаеш, че любимият до теб умира, а ти оставаш сама.
Тя бе слаба женица. В нея бе заличен всеки полъх на жизненост и надежда. Очите ѝ плуваха в сълзи. В слаба струйка те се стичаха по сбръчканото ѝ лице.
52 години заедно, а сега той си отива ….. оставя я сама.
– Ник, как ще живея без теб? – изплака тя, седнала до леглото му.
Той се размърда под завивката, усмихна ѝ се окуражаващо и тихо прошепна:
– Вземи любовта, която имаш към мен и я разпростри върху околните …..