Тя не беше проститутка. Не вземаше наркотици и не получаваше обещетения. Никога не е била в затвора. Уважаваха я. Обличаше се елегантно, а и квартирата ѝ беше на хубаво място. Но беше самотна.Тя виждаше как хората вървяха заедно хванати за ръце и им завиждаше. Край нея минаваха толкова много, а тя се чувстваше като изолирана на остров. Познаваше доста, дори някои ѝ се пишеха приятели.
Кой ще я обикне? Чувстваше се ненужна, изхвърлена, изоставена, измъчена. Плачеше често и искаше да заспи завинаги.
Самотата е ужасяващо състояние. От дълбините на душата ѝ се издигаше  стон, вик или вопъл. Чувстваше се като изоставено дете след развод. Дните преминаваха в работа, но нощите бяха безкрайни. Тя седеше до мълчаливия телефон и очакваше някой да я потърси, да си спомни за нея.
Викът на самотата не може да се убие от звука на телевизора или от шума на трафика.
В нашите градове е пълно с хора като нея. Можеш да ги видиш в болниците и да чуеш как тежко въздишат, обесърчени, не виждащи изход от състоянието си. Това е една минорна мелодия, която се излива от обществото ни.
Много от нас са пощадени от това и за това трябва да бъдем благодарни, че самотата не е почукала на нашата врата.
Бих им извикала на смятащите се за самотни:
– Постойте, вие не сте съвсем сами. Постояно се срещате с толкова много хора, усмихвате им се, работите с тях. Просто не се затваряйте в себе си, споделете проблемите си, потърсете отговор на вълнуващите ви въпроси. Споделете мъката и болката си, а когато направите това, те отшумяват макар и не нацяло понякога.
Не крийте самотата си. Не се страхувайте, че езикът ви е малко тромав, че нямате стабилна походка или дрехите ви не са отклик на последната мода.
Вие сте уникален, неповторим. Не гледайте с плачещи очи, пълни с отчаяние небето и не питайте: „Защо?“ Бог отдавна е предвидил отговор за вашите проблеми, но Той иска нещо друго от вас – да Го потърсите.

Парк. Огрени от слънцето алеи. Небето се оглежда в свежите локви, спомен от преминалия дъжд. Хората изпълзяха от незнайно къде, за да се насладят на обещаващото хубаво време.
Стопанин с кучето си минава покрай двой с детска количка. Изведнъж кучето залая, а жената до количката взе да крещи:
– Накарайте кучето си да млъкне, – обърна се тя към мъжът с кучето, –  детето ми спи!
Съпруга ѝ кротко каза:
– Не крещи, твоите викове са много по-силни от лая на кучето.
– Няма значение, то събуди детето, а малкото ни дете спеше.
Майката погледна в количката и още по-силно взе да крещи:
– Идиот! Ти си забравил детето в къщи!
И тя с широка крачка се отправи към дома си. Хората гледаха как тя бяга към входа на парка и не разбираха паниката ѝ.
Стопанинът с кучето и съпругът със спящото дете на ръце стояха на алеята и недоумяваха, какво ѝ бе станало на тази жена?

В Сицилия властвал цар Хиерон. Той имал в двореца си мъдреци, сред които изпъквал Симонид.
Веднъж Хиерон се обърнал към Симонид:
– Използвай цялата си мъдрост и ми обясни, какво е това Бог?
– Труден въпрос, господарю, – казал мъдрецът. – Разрешете ми да помисля ден-два върху него.
– Добре, – съгласил се владетелят.
Минали два дена. Симонид дошъл при царя и вместо да му отговори на въпроса, го помолил за още четири дни да си помисли.
Минали и четирите дни и Симонид помолил за нова отсрочка:
– Дайте ми още осем дена, господарю!
Хиерон се намръщил:
– Ти шегуваш ли се с мен, Симониде? След това ще дойдеш и ще поискаш още 16 дена за размисъл, а после 32. Кога най-накрая ще ми дадеш окончателен отговор?
– Вие познахте, господарю. – казал спокойно Симонид. – След като свършеха 8-те дни щях да поискам още 16, а след това 32 и така всеки път щях да удвоявам срока. Що се отнася до въпроса, аз ви дадох вече отговор.
– Как така си ми дал! – удивил се Хиерон. – Ти още нищо не си ми казал за Бога, а все искаш нова и нова отсрочка, за да помислиш.
– Ето, това е и моя отговор, – казал мъдрецът. – Вашият въпрос, господарю, не е по силите на никого. Колкото повече мислиш над него, толкова по-малко знаеш и трябва да искаш още дни за размисъл. Този въпрос е като планина. От далече ти изглежда голяма, а колкото повече я приближаваш, тя повече се извисява над теб и ти се чувстваш малък, жалък и нищожен пред нея. Ако не можеш да обхванеш планината с поглед, да я обгърнеш с ръка, как можете, господарю мой, да обхванете с ума си Този, който е създал планината и човека?
Разбрал владетелят думите на мъдреца. Вдигнал благоговейно глава към небето и прошепнал:
– Да, Бог е необхватен!

Малко чернокожо момче гледало на един панаир как продавач на балони ги надувал и продавал. Очевидно е бил добър търговец. Той пускал свободно червен балон в небето, за да привлече тълпата от потенциални малки купувачи.
След това пуснал син балон, жълт, бял. Те се издигали високо в небето, а след това се губели от погледа. Малкото чернокожо момченце дълго разглеждло един черен балон и боязливо попитало продавача.
– Чичко, ако вие пуснете черния балон в небето, той ще излети ли така високо, както другите.
Продавачът се засмял. Той отрязал връвчицата, която държала балона за количката и той се понесал високо в небето.
– Работата не е в цвета, синко. Балонът се издига високо, благодарение на това, което се намира вътре в него.

Баба предлага на внучката си да обядват. Детето се отказва от храната.
Тогава бабата обяснява:
– Рибата с ориз е много полезна за здравето. Ти ще станеш още по-красива и млада.
Детето бързо реагира:
– Защо трябва да изглеждам по-млада? Искам да отида на небето, а за това трябва да остарея.