В края на 1919 г. Раул Капабланка дал в английския парламент сеанс на едновремена игра на шах с депутати. Разбира се, той победил с голямо преимущество.
Един от репортерите го попитал:
– Какво е мнението ви за играта на противниците ви?
Отговорът на шахматистъ бил много интересен:
– Големи стратегически планове не забелязах у тях, но от гледна точка на тактиката им, проявиха голяма изобретателност. Някой от тях се опита да направи допълнителен ход, други се опитаха да върнат на дъската вече отстранена фигура, с надежда, че аз няма да забележа това, трети зад гърба ми правеха някои промени на своите позиции…. Ако съм на мястото на техните избиратели, щях да ги държа под постоянен контрол.

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Бог използва парите, за да ви изпита. Той не само автоматично ви дава благословията Си. Бог тества до колко сте отговорни. Ако добре стопанисвате това, което ви е дарил, Той ще ви довери и духовна сила.
Любимият Божия инструмент за да ви изпита са финансиите, с които разполагате.
По това как използвате парите си показва, кокво обичате най-много.
Ако наистина искате да знаете какво е важно за вас, погледнете отчета на кредитната си карта. Начинът, по който прекарвате времето си и изразходвате парите си, разказват на другите това, което обичате най-много.
Парите показва на кого наистина се доверявате.
Дали имате доверие в парите си и очаквате от тях сигурност? Или вярвате в Бога? Трупате ли много пари, за да се чувствате по-добре и по-сигурни или се доверявате за всяко нещо на Бога? Парите са лакмуса на вашата вяра.
В Библията се казва в Притчи 11:28; „Който уповава на богатството си, ще падне, А праведните ще цъфтят като зелен лист“.
Отношението ни към парите показва, доколко Бог може да ни се довери.
„И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското богатство? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?“
След като разберете, че съществува пряка връзка между управлението на парите и Божието благословение, ще бъдат мотивирани да финансирате на нужното време и място.

В тази епоха на таблети, смартфони и електронни устройства, много хора все още предпочитат да четат книги на хартия. Това е един вид ритуал. Пробягват с поглед по рафтовете на книжарниците, избират подходящата книга, откриват я и вдишват аромата ѝ .
Следователно, определено количество хартиени книги ще останат в нашите домове повече от едно поколение. А правилно ли ги съхраняваме?
Враг на всяка книга е прахът, който прониква навсякъде. За това няма по-добро място за съхраняване на книги от остъклени рафтове. Всичките ценни и стари издания, трябва да се съхраняват в тях.
Книгите трябва да се пазят от прека слънчева светлина, защото цвета им избледнява с времето. Добре е книгите да се съхраняват на подходящо тъмно място.
Приблизително веднъж годишно, а ако книгите са много стари на всеки 2-3 години, е необходимо да се организира почистване на рафтовете.
Това се прави по този начин: Освобождаваме всички рафтовете от книгите, избърсваме ги, заедно с всички ниши, леко с влажна гъба, оставяме ги така за няколко часа. По това време, всички книги е добре да се изнесат на чист въздух и да се отупа леко праха от тях. След това можете спокойно да сложите книгите обратно по чистите и проветрени рафтовете.