Денят клонеше към приключване на работата си. Забързани хора вече крачеха към домовете си. Желязко обезпокоен гледаше през прозореца, но в действително нищо не виждаше.

Тревожните му мисли, го изключваха напълно от обкръжението му. В стаята стана тъмно, но той не забеляза това.

Изведнъж вратата се отвори, включи се лампата и Желязко чу спокойния глас на дядо си Методи:

– Защо стоиш на тъмно?

Но когато видя омърлушената физиономия на внука си попита:

– Какво се е случило?

На Желязко никак не му се говореше. Всичко му бе безразлично. Бе обсебен от отчаяние.

– Е, казвай! – настоя дядо му.

– Какво да казвам, – с неохота се отзова момчето. – Толкова много неща искам да постигна …. не върви ……и не става.

– Искаш да се придвижиш напред? Да достигнеш определена цел? – погледна го дядо му и се усмихна.

– Че кой не иска? – вдигна рамене внукът.

– За това е необходимо да бъдеш верен, – каза дядо Методи.

– Верен? – Желязко изненадано погледна дядо си. – Какво общо има тук верността?

– Верен означава да бъдеш надежден човек. Такъв, на който може да се разчита.

– Старал съм се до колкото мога да бъда такъв.

– Представи си, че ти си под наблюдение на някой човек, който стои по-горе от теб, – започна спокойно старецът. – Той внимателно те следи с очи. И идва момент, когото наблюдаващият те извиква: „Еврика“.

– Защо „Еврика“?

– Той е искал да се убеди, дали думите ти съвпадат с делата ти, т.е. дали изпълняваш задълженията или само говориш ей така на вятъра.

– И ако аз съм такъв …. верен? – сърцето на Желязко заби силно.

– Тогава той разбира, че е намерил такъв човек, който може да използва. Така е и с Бога. Той използва верните, а не перфектните или само бърборещите.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

В нощта срещу Нова година след изпитото и изяденото Цветан Весов седна до горящата камина. Дървата пращяха мелодично в огъня, а ароматът на плодове изпълваше цялата стая.

Цветан погледна към елхата. Там хиляди малки светлинки се пречупваха в искрящите играчки.

Той приближи до устата си халба бира и доволство се разля по вените му.

Сънят обгърна ласкаво Весов и той потъна дълбоко в него.

Незнайно от къде пред него се явиха двама старци.

Единият бе облечен в богато украсени дрехи, извезани с злато и сребро. На всеки пръст от ръката му  блестеше пръстен със скъпоценен камък. Старецът бе весел и усмивката му не слизаше от лицето му. Още с влизането си се държеше така сякаш той бе собственик на този дом.

Той започна да съблазнява Цветан с дрехи невиждани от него до сега. Не спираше да го хвали и превъзнася. Накрая започна да го придумва:

– Защо да не носиш скъпи дрехи? Виж колко са хубави! Веднъж само се живее.

Наистина в чантата на този старец имаше всякакви чудесии, но до тук бе уловката.

Цветан разсъждавайки на ум си каза: „С парите, които разполаган, мога да си позволя много малко или почти нищо от тези неща. Но какво да правя, всичко е толкова хубаво?“

Накрая Цветан реши да изслуша и другия си гост. Той бе облечен простичко и до този момент само мълчеше. Не сипеше похвали и не се държеше надменно. В очите му се четеше мъдрост.

– А вие какво ще ми предложите за празника? – весело попита Цветан.

– Не разполагам със скъпи вещи от чужбина, нито със скъпоценности, за да те впечатля. Притежавам само Истината и нея донесох в дома ти.

Първият старец се изсмя и каза с басовия си глас:

– Нима с Истината може да се напълни сандък? Човек трябва малко да се поглези. Защо го спираш, когато му се е отдала такава възможност, да си поживее в разкош и малко по-нашироко?

Цветан съвсем не искаше да обижда гостите си. Погледна износените си дрехи. Поопипа дребните монети в джоба си и протегна ръце към втория старец. Изборът му бе направен.

Първият старец  се ядоса. От лицето му изчезна сладката усмивка. Не похвали, а ругатни се посипаха от устата му. Той тресна силно вратата и излезе навън.

Вторият старец се усмихна дружелюбно на Цветан и му каза:

– Не всеки в днешно време ще предпочете Истината пред богатството, лук и хилядите материални неща. Радвам се за теб!

Изведнъж Весов се събуди. Той бе много радостен и щастлив, защото знаеше, че е направил правилния избор.

В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.