Понякога чакаме „големия момент“, за да служим на Бога, но малкото „да“ е мястото, откъдето всичко започва.

Филип не беше един от дванадесетте ученици. Той не написа писма в Библията, нито е водил множество съживления. Но това, което е имал, е било желаещо сърце и това е било повече от достатъчно.

За първи път виждаме Филип като избран да помага за раздаването на храна на вдовиците. Да, това е практична работа, но той я вършеше, както трябва.

Верността в малките неща е отворила вратата към по-големите.

Когато преследването разпръснало вярващите, Филип не се отдръпнал. Той се озовал в Самария. Това е район, който много евреи избягвали, но той започнал да проповядва там.

Случвали се чудеса, хора били изцелени, радост изпълвала града. Всичко това е станало само, защото Филип просто е следвал Духа.

Не ви е нужна титла или платформа, за да бъдете използвани от Бог.

Послушанието е важно. Бог вижда този, който подрежда столове, моли се тайно или протяга ръка към ближния. И използва всичко това.

Къде днес Бог ви кани да кажете „да“, дори да ви се струва малко и незабележимо?

Знайте, че вашето послушание може да бъде началото на нечий друг пробив.

Пламен бе категоричен:

– Има два вида мисли. Те идват отвътре и отвън.

– Искаш да кажеш, че има външни и вътрешни мисли? – поиска да уточни Зарко.

– Да, това имах предвид, – потвърди Пламен.

– Кои според теб са външните мисли? – попита Зарко.

– Те са и извън това, което Бог ни е създал да бъдем. „Външните“ мисли идват към нас и срещу нас. Тези мисли са лъжи. Те са предназначени да крадат, убиват и унищожават душата ни.

– А ако допуснем такива мисли …? – попита развълнувано Зарко.

– Те ще ни обвиняват, ще ни унижават и ще се опитват да обсебят душите ни по всякакъв възможен начин. Ще се опитват да влязат чрез наши собствени думи или думите на други, но те не са истина.

– Кой е източникът на такива мисли? – последва нов въпрос.

– Това е нашият противник, дявола. Той чака всеки момент, за да ни атакува с „външни“ мисли.

– А какво ще кажеш за вътрешните мисли? – Зарко леко наклони главата си на една страна.

– Те са вътре в нас заради ума на Христос, който ни е даден чрез спасението. Тези мисли говорят истината и са това, което Бог казва за нас. Те ни изграждат, правят ни по-силни, обновяват силата ни и ни носят радост. Тези мисли пречистват душата ни и вдъхват живот на разбити и мъртви места.

– А как да заглушим външните мисли? – Зарко прехапа устни.

– Вътрешните мисли заглушават външните. Те ни помагат да чуем ясно гласа на Бога. Източникът на тези мисли е в Бог. „Вътрешните“ мисли винаги говорят в нас чрез Светия Дух, за това трябва да им обръщаме по-често внимание.

– Как да позная коя мисъл от къде идва?– повдигна рамене Зарко.

– Ако всеки ден изучаваш Божието Слово и общуваш с Бог в молитва, никога няма да сбъркаш Неговия глас в мислите си, – отговори Пламен.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.

Срамът не ревеше. Той шепнеше фино, дори не се забелязваше.

Разкриваше се чрез колебанието да се вдигнат ръце по време на богослужение или когато избягвате зрителния контакт, когато ви питат как сте.

Какво си мислят някои, когато се срамуват?

– Бог обича хората, но не и мен след това, което направих.

Когато Симо чу такава изповед, реагира бързо:

– Човече, ти бъркаш осъждането и срама. Едното те връща към Бога, другото те убеждава да останеш скрит.

Ето как звучат и двете.

– Има нещо по-добро, ела по-близо, – говори Осъждането.

– Трябва да знаеш нещата по-добре, – обвинява Срамът. – Стой настрана.

Има хора, които живеят под тежестта на втория глас, дори и след като са започнали да ходят с Бога.

Има моменти, в които чуват лъжи и вярват достатъчно дълго, за да се свият.

Исус не одобрява греха, но покрива срама.

Тези, които гледат към Него са сияещи. Не са виновни. Не са дисквалифицирани. Не са наполовина чисти.

Когато погледнете Спасителят, вашият срам няма къде да се скрие. Той не е вашето наследство, но свободата е.

Ако срамът ви държи мълчаливи, погледнете Господа в очите.

Вие не сте сбор от вашите провали.

Вие сте този, който Той защити и все още нарича любим.

Исус не просто ви прости миналото, Той заглуши гласовете, които се опитват да ви определят чрез него.

Срамът губи хватката си, когато си спомните чий сте. Не му позволявайте да напише много глави от историята ви.

Достатъчно сте слушали:

– Ти си разбит и твърде далече от Бога.

Изберете да слушате Гласът, Който казва:

– Ти си простен. Обичан. Свободен. Аз не те осъждам.

Нека да живеем като изкупени и да заглушаваме всеки глас, който казва друго нещо.