Групата бавно вървеше в колона. Всички очакваха, че първите познават пътя. Но след като обиколиха мястото няколко пъти, един младеж от средата на колоната попита:

– Ей, вие отпред знаете ли накъде вървите?

Оказа се, че и те не знаели посоката, а другите вървели след тях, като си мислили обратното.

Понякога и ние така си мислим, щом хората следват даден човек, той е правилният. Много рядко проверяваме, дали той наистина води останалите в правилната посока.

Единственият водач, в Когото можем да бъдем сигурни е Исус Христос. Само Той може да ни отведе в правилната посока, към вечния живот.

Един човек имал поле, което поради своята небрежност запустяло и обрасло с трева и тръни. Веднъж той решил да използва това поле, за това казал на сина си:

– Иди и очисти принадлежащото ни поле.

Синът отишъл. Когато видял полето покрито с множество плевели и тръни, паднал духом и си казал:

– Кога ще изкореня всичко това? Как ще очистя тази земя?

С тези думи той легнал на земята и заспал. Така той правел няколко дни.

Накрая бащата дошъл да види какво е направил сина и установил, че наследникът му дори не е започнал.

– Защо до сега нищо не си направил? – попитал той сина си.

Младежът отговорил:

– Дадох и щях да започна работа, но като видях колко много трева и тръни има, се обезкуражих, и друго нищо друго не ми оставаше освен да легна и да заспя.

Тогава бащата предложил:

– Сине, отделяй всеки ден такова пространство, което заемаш, когато лежиш и го почиствай. Така работата ти ще потръгне и ти няма да се отчайваш.

Синът послушал баща си и за кратко време полето било очистено и обработено.

Така прави и ти, труди се постоянно, макар и малко, и няма да се отчаеш. Бог чрез своята благодат ще възстанови всичко.

Вчера Доньо намери близо до железопътната линия, пес. Животното лежеше в локва кръв. Доньо в никакъв случай не желаеше да го остави така и потърси кола, за да го откара до ветеринарната клиника.

– Но как да го занеса до шосето, – каза си Доньо, – та той тежи повече от 20 кг.

Младежът свали колана си, подложи го под кучето, за да може да го поддържа по време на ходене. Така двамата изминаха почти два километра.

– Как се е оказало това куче в това състояние? – попита Младен, когато товареше животното, за да го закара на ветеринара.

– Попаднал е в ловджийски капан, – каза Доньо, – който е уловил лапата му. И животното е решило да се освободи. Първоначално е от гризнало само долната част на лапата, но когато разбрало, че това няма да му помогне отгризвал лапата  още по-високо, съвсем близо до тялото.

– Интересна е историята на това куче, – заклати глава Младен. – В затруднено положение, в тежък момент, то не се е отказало, да се бори за живота си.

Във ветеринарната клиника направиха операция на кучето. Наложи се да му премахнат цялата лапа, чак до лопатката.

– Виж го, – радваше му се Ана, – вече сам се храни и пие вода. Дори се опитва да се изправя, за да се движи. Какъв е добър и ласкав.

– Навярно преди е бил домашен любимец, – предположи Доньо.

Сега нашият космат герой, макар и без една лапа има нов дом и грижовни стопани.

Две сълзи се надигаха от прекрасните ѝ очи, големи и нежни. Скоро компания им направиха още няколко. Тихо се спускаха по бузата ѝ и разговаряха:

– Какво ѝ става?

– Тя плаче, – авторитетно каза, най-старата.

– Защо? Нещо лошо ли се е случило с нея?

Старата сълза се замисли за малко, а после каза:

– Навярно ѝ е тъжно ….или обратно, много радостно ….

Най-малката и млада сълза се обади с тънкото си гласче:

– А нима е весело да се плаче?

Старата сълза се усмихна снизходително:

– Разбира се, че не. Това звучи глупаво.

Малката сълза се удиви:

– Това наистина е странно, защо тогава го прави? Ето аз обичам да се веселя – и с тези думи бързо се спусна по бузата, оставайки само лека следа.

Останалите сълзи продължиха да си бъбрят:

– Тази малката не разбира, че със сълзите се изразяват противоположни чувства.

Девойката се усмихна и се опита да изтрие сълзите си.

– Любими, най-накрая ти се върна! Толкова дълго те чаках!

Младежът, който бе във военна униформа я целуна по очите и я попита:

– Тогава защо плачеш?

– От щастие ….

Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……