Мисионер отишъл в тропическите райони и се опитал да направи впечатление на идващите при него, като ги поканил да се качат на самолет за една разходка във въздуха.
Самолетът прелетял над села, хълмове, гори и реки. От време на време пътниците поглеждали през прозореца, но полетът у тях не предизвикал никакви емоции.
Когато слезли от самолета хората мълчали, без да споделят своите впечатления. Искайки да разбере какво мислят хората за разходката, мисионерът възкликнал:
– Беше страхотно! Помислете си, до каква степен е стигнало човечеството! Ние бяхме високо в небето над села, дървета, планини и ги гледахме отгоре!
Но хората го слушали с безразличие. Накрая един от тях казал:
– Насекомите също го могат! И освен това те са щастливи!След няколко хиляди години ние сме стигнали до този напредък, че затваряме вратите и прозоците си за през нощта, когато по-малко напреднали създания спят в широко отворени колиби.

Петролната компания „Стандарт Ойл“ търсила подходящ човек за представител в Далечния изток. Изборът и паднал на един мисионер.
Извикали го и му казали:
– Имаме нужда от човек като теб. Предлагаме ти да станеш наш представител в Далечния изток с заплата 10 хиляди долара на месец.
– Съжалявам, но не мога да приема предложението ви. – казал мисионерът.
– Добре нека бъдат 25 хиляди, – подновил предложението си представителят на петролната компания „Стандарт Ойл“.
– Не, наистина не мога.
– Ако са 50 хиляди ще приемете ли?
– Не.
– Обяснете, защо не можете да приемете дори при такава висока заплата? Друг на ваше място отдавна да е подписал договора с нас.
– Заплатата напълно ме устройва, но работата не ме удовлетворява.
Бог го бил призовал за мисионерска работа, и за него не е имало по-достойна кауза.
Повечето християни не са призовани да служат като мисионери или проповедници, но всички са призовани да следват Христос. Те трябва да бъдат верни и да отидат там където ги изпрати Той – в училище, у дома, в завода или в офиса, в квартала или страната. Само когато са покорни на Святия Дух, те ще дадат изобилен плод. Призовани са да бъдат посланици на Христос навсякъде, където и да са.
Няма по-достойна работа от тази, при която се следва Божия призив.

За Ерик Лидъл, мисионер и известния спортист-бегач, на който е посветен филма „Огнените колесници“, някой е казал:
– Той проявява безкрайно смирение в победата и безкрайна щедрост в поражението.
Това е една от най-добрите дефиниции за кротост. Ерик Лидъл се е  стремял да използване колкото се може повече възможностите, дадени му от Бога. Но неговата кротост, благост и доброта предразполагали дори и тези, които той побеждавал в състезанията.
Кротостта е немислима без самоотвержеността. Това понятие има две значения, отрицателно и положително. В първия случай то означава отричане и отхвърляне, а във второто – дар.
Тези, които са се посветили да върши волята на Бога, не държат толкова за живота си. Те са научили тайната на себеотрицанието. Предали са живота и волята си на Христос. И в отговор, той им дава живот, който е много по-богат и по-пълноценен, отколкото те някога са могли да си представят.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.

Мисионерът и пътешественик Дейвид Ливингстън направил второто си пътешествие в Африка. След него тръгнали триста негри. Парите на Ливингстън свършили. Той дал последните си вещи и  тристата африканци, които го следвали на един от вождовете на племе от Замбия и го помолил да ги пази и храни, докато се върне от Англия. Вождът се съгласил. Дейвид обещал, че след като оправи работите си в Англия, ще се върне с кораб в Африка и ще отведе тристата човека по домовете им.
Когато Дейвид Ливингстън напуснал Африка, местните жители започнали да се присмиват на негрите, съпровождащи мисионера:
– Къде сте видели бял човек да се грижи за чернокожи? Нима смятате, че той ще се върне?
Но тристата негри  чакали цели две години. Другите все повече и повече им се присмивали. Но те им казвали:
– Вие не познавате нашия баща, така наричали Ливингстън, той не лъже и непременно ще се върне. И ще ни отведе по домовете ни.
На третата година населението чуло шум от морето. Хората хукнали към брега и видели приближаващ се голям кораб. Сред негрите се чул радостен вик:
– Нашия баща, нашия баща!
Негрите се хвърлили в океана и доплували до кораба. Качили се на палубата и започнали да прегръщат Ливингстън, като му казали:
– Знаехме, че ще дойдеш!
Ако човек е верен на думата си, защото така е научен от Христос, то колко повече Исус ще изпълни своите обещания?
Той ще дойде за тези, които Го очакват и свидетелстват за Него в света.