Литературните произведение създадени в Африка за разлика от европейските са устни произведения. Красотата на изложението се използва за построяване на по-ефективен диалог със слушателите.

Най-старият жанра на устната литература в Африка е приказка за животните. Много често в тези творби се показва хитър герой (мошеник) роля, в която може да действа заек, костенурка, паяк. Особеността на африканските разкази за животни е, че те са в класическата форма и не съдържат никакви морализации.

Записването на устните произведение от Африка е започнало през колониалния период. Първите колекционери на местни легенди са станали пътешествениците и мисионерите от  XVII-XVIII век.

Благодарение на това били съхранени произведенията на народното творчество. Някои произведение са били съживени благодарение на обратния превод от европейските езици в езиците на народите, от които те са били записани.

Огромни форми на устната литература в Африка се явяват различните епоси.  Това са легендите „Silamaka и Pullori Woolli“ и „Mandingo Sundyata“ от Мали, „Легендата на Mvindo Nyanga“ от Централна Африка. Към епична поезия на X век се отнасят епическите поетични приказки на Судан.

Първото споменаване за честване на Рождество в Япония е през 1552 г., когато езуитския мисионер провел меса в Ямагучи.

Смята се, че малки празници са се провеждали и по-рано още от 1549 г., когато Свети Франциск Ксаверий е пристигнал в Япония.

Рождество се отбелязвало до 1635 г., когато шогуна Токугава е забранил християнството с едикт Сакоки.

В продължение на почти 230 години християнството тайно се е изповядало само от кокуре (скрити християни).

След реставрацията при Мейджи, вследствие от западното влияние, християнството отново станало законно и традицията да се празнува Рождество се възобновила.

През това време, в Япония се появил Санта Клаус, местният наричали Санта Сан или Санта Курьоси.

През 1875 г. в токийското училище Харадзьо при празнуването на Рождество се появил Санта Клаус облечен като самурай.

След няколко години, в 1898 г. се появила и детска книга за Санта Клаус, която се нарича Сантакуро.

Ще дойдат изпитания и вие трябва да ги издържите. В тях се проявява характера ви.

Важен елемент за готовността ви към изпитанията е желанието да се покланяте на Бога, когато никой не ви вижда.

Идва време, когато всичко е открито пред  пред чуждите очи и пред света, вашите постъпки се наблюдават от всеки.

Тогава ще забележите, че нищо не можете да направите, ако не сте използвали всяка възможност да се покланяте на Бога в дома си, за това организирай правилно и навреме това поклонение.

Навярно си казвате: „Той не очаква от мен, да живея свят живот при моите обстоятелства. Сега нямам време да се моля, да чета Библията. Времето ми още не е настанало. А когато дойде, аз ще бъда готов за всичко“.

Няма да бъдеш. Ако не използваш всяка възможност, да се покланяш на Бога, то когато се хванеш за работа, не само за нищо няма да бъдеш годен, но ще пречиш на тези, които са около теб.

Курсът на младият мисионер преминава в скрития от хората живот насаме с Бога.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …