Саудитска Арабия, 1977 г.

Лийч караше автомобила си по малко утъпкания път. Наоколо нямаше градове и населени места. Пустинята бе покорила почти целия терен.

Температурата стигна 50 градуса. Горещината бе непоносима.

Автомобилът на Лийч попадна в кухина на пътя, която го изхвърли на мекия пясък, където автомобилът затъна.

За първи път Лийч установи, че откакто пътешестваше из пустинята, не беше взел със себе си вода.

Слезе от колата и се опита да я откопае, но колелетата още по-дълбоко потънаха в пясъка.

– Ако сега тръгна пеша, – каза си Лийч, – шансовете ми за спасение ще бъдат нулеви. По-добре да остана в автомобила и да чакам случайно минаващи от тук. Кой ли ще дойде?

Никак не му се вярваш, че скоро от тук ще мине някой, но какво друго можеше да направи?

Измина цял час, а помощ от никъде не идваше.

Изведнъж той видя трима човека, приличаха му на бедуини.

– Странно, – потърка очите си Лийч, – от къде дойдоха? Нали постоянно оглеждах наоколо. Интересно, много ми приличат на библейски овчари.

Мъжете приближиха и поздравиха на арабски. Един от тях подаде на Лийч мях от козя кожа, пълен с вода.

„Това беше най-добрата вода от всичко, което някога съм пил, – помисли си Лийч“.

Тримата започнаха да бутат колата, докато Лийч даваше на заден ход. Целта на четиримата бе, автомобилът да стигне до по-твърда повърхност близо до пътното платно, но на същото ниво с него.

– Благодаря ви, – каза Лийч на мъжете. – Ако не бяхте вие, кой знае колко време щях да стоя тук, а и вода нямах.

Най-накрая Лийч приключи с маневрата и излезе на асфалта. Той се обърна, за да помаха за последно на помогналите му мъже, но там където стояха нямаше никой.

Наоколо местността беше равна в продължение на хиляди мили. Нямаше никакъв признак, че тук е имало хора.

– Не видях, когато се приближиха, – засмя се Лийч, – но не видях и кога си отидоха. Това са били навярно Божии ангели, който Бог ми е изпратил на помощ.

Беше вечер. Петък, последния ден от работната седмица. Стоян Горанов излизаше от центъра на големият град.

Изведнъж видя светеща табела: „Натоварен трафик в следващите две мили“.

Стоян се ядоса:

– Какво? Що за съобщение е това. Петък вечер е. Естествено е трафикът да е натоварен.

Тогава се появи следващото съобщение: „Внимавайте със спрелите автомобили ….“

Едва сега Стоян разбра и се плесна с длан по крака.

– Това е очевидно, – засмя се той. – Цялото съобщение не се събира на табелата, затова се появява в две части.

Явно той бе прочел само първата час, за това се ядоса толкова прибързано.

– Колко забавно, – каза си Стоян. – Ако Бог реши да ни разкрие бъдещето, има ли смисъл това, ако не се осъществи първо настоящето? Какво ли щях да разбера, ако бях прочел първо втората половина на съобщението?

Стоян се размисли върху случая. Той знаеше, че нищо случайно не става.

– Винаги ми се е искало да знам какво ме очаква, особено когато ми предстоят трудности, – призна пред себе си Стоян. –  Но Бог многократно ми е показвал, че бъдещето няма смисъл, ако първо не преживеем днешния ден.

Стоян импулсивно махна с ръка и продължи:

– Какво толкова съм се запритеснявал за бъдещето, нали Господ е обещал да бъде с нас винаги?

Бъдещето зависи от настоящето. Но каквото и да се случва занапред, Бог ни предупреждава, за да се подготвим, така че да го преодолеем и да бъдем победители във всяка ситуация. Но дали Го слушаме и внимаваме на предупрежденията Му

Легендарният американски спортист Дин Карнасис, бегач на ултрадълги разстояния е поставят няколко рекорда.

Той е най-известният ултрамаратонец.

Дин е известен и със своите нашумели проекти като:

350 мили за 80 часа без да спира,

пробег из калифорнийския Дисниленд в Ню Йорк за 75 дни и

пробег на 148 мили в рамките на 24 часа.

На първите седем Олимпийски игри дължината на маратона се изменяла в границите от 40 до 42,75 км.

Съвременният стандарт за разстоянието е установен по време на Лондонските игри през 1908 г.

Незакръгленото число даже не е свързано с обръщането на единици, в британската система то се е равнявало на 26 мили и 385 ярда.

Организаторите отначало се ориентирали върху 26 мили, което било разстоянието от замъка Уиндзор до Олимпийския стадион, а останалите ярдове спортистите изминавали в по-голямата част от стадион до кралската ложа.

Първата в историята глоба за превишена скорост била на Уолтър Арнолд от Великобритания през 1896 г.

Той карал със скорост 8 мили, около 13 км/ч, при разрешена 2 мили в час, около 3 км/ч.

Полицаят се качил на велосипеда си, догонил нарушителят и му издал документ за глоба, която била един шилинг.