Отдавна не бяха се виждали. Може би десет или дванадесет години, откакто бяха напуснали вече дипломирани университета.

Елена бе с малкия си син Пепо, който бе само на четири годинки. Симеон оглеждаше бившата си колежка и отчиташе промените, които времето бе извършило над нея.

Панайот само я погледна и се усмихна окуражаващо:

– Същата си си останала.

Милена също бе с малкия си син Васко. Какво да се прави млади майки, няма на кого да оставят децата си.

Компанията от бивши студенти влезе в близката бирария. Седнаха на една маса и започнаха да се редят спомени от младежките им години.

Изведнъж малкия Пепо протегна ръка към чашата с бира на майка си, но Симеон я отклони бързо. Детето започна да се тръшка и да тропа с крак.

Симеон му наля сок от ябълки, който имаше почти същия цвят. Пепо изпи предложената му течност, но след това отново протегна ръка към бирата.

Майка му отля малко от чашата си и каза:

– Не можеш да го измамиш със сок, щом е видял бирата.

– Но той е толкова малък, – възпротиви се Панайот.

– Докато не му дадеш бира, няма да се успокои, – въздъхна Елена.

– Но, как може? – Милена не бе на себе си от изненада.

– Веднъж на шега му дадохме и от тогава, щом види бира си иска, – уточни Елена.

– Не говориш сериозно, нали? – изгледа я изпитателно Симеон.

– Какво толкова, – засмя се Елена, – някъде четох, че алкохол в малки количества даже е полезен за организма.

Всички я гледаха паникьосани, без да знаят, какво да ѝ кажат.

А малкия Васко си играеше с камиончето на стола и нищо не искаше от масата. Явно майка му не бе чела такива „умни“ статии.

Родих се през пролетта. Живеех благодарение на острото си обоняние и слух. Не можах да виждам света от самото си раждане, защото нямах очи.

Живеех благодарение на моята майка, която се грижеше за мен и ме хранеше.

Всички казваха:

– Това коте рано или късно ще загине.

– Никой няма да го вземе.

– Ще го сгази някоя кола или ще умре от глад.

Но мен ме взеха и ме дадоха на нова майка. Първоначално ме бе страх, но после разбрах, че ме обичат …

Сега съм красив и доволен котарак, който се научи да лови мухи през лятото.

Това, че нямам очи не ми попречи да бъда най-щастливия котарак в любящо семейство….

Момичета, които се доверяват на майките си, рядко имат ранна сексуална активност. Психологически климат в семейството е пряко свързано с половия живот на една тинейджърка. Този фактор е особено важен за момичетата.

Колкото един тинейджър има по-голяма степен на психическа близост с майка си, толкова по-малко е вероятно момиче да търси внимание „в страни“.

В юношеската възраст сексуалният контакт не е нужен. Такъв е налице  при желание да се привлече вниманието към себе си или е следствие от неприятни преживявания с близките.

В семейства, където майката прекарва много време с дъщеря си, без да се налага жесток  родителски контрол, девойките растат много по-щастливи и при тях не се появява ранна потребност от сексуален контакт.

Освен това в много семейства именно майката се явява източник на сексуално възпитание. На майката се пада отговорността за това, как момичето ще се отнася в бъдеще към евентуален сексуален контакт.

Борис Иванов е необикновено момче. Той има петима братя и две сестри. Сега той е на 12 години. Преди пет години на баща му откриха рак. Борис сам уши едно мече, занесе го на баща си и му каза:

– Това мече е победител и ти ще победиш рака.

И наистина болестта бе отстъпила.

Наближаваха Рождествените празници и Борис предложи на майка си и баща си:

– Хайде да купим играчки за всички деца в болницата.

Баща му въздъхна тежко:

– Това е непостижимо за нас. Ние не разполагаме с толкова много средства.

Тогава на Борис му дойде блестяща идея. Той реши сам да ушие играчки за децата. Свали различни кройки на играчки от Интернет и се зае да изпълни това което бе замислил.

Първата играчка не беше много сполучлива. Мечето, което бе ушил изглеждаше жалко и безформено, но Борис не се отказа и продължи да шие. Постепенно неговите играчки започнаха да стават все по-сполучливи и хубави.

Той успя да ушие много мечета, зайчета, лисичета, слончета, ….

Борис бе щастлив, защото:

– Видях усмивките на децата, когато получаваха играчките, – сподели Борис с родителите си. – За някои ми казаха, че отдавна не са се усмихвали, а видях как прегръщат плюшените играчки и бяха радостни. Кой знае, може тези играчки да се окажат вълшебни и да им помогнат по-бързо да оздравеят.

Прекрасно е да носиш радост и надежда на хората.

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.