Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Преди Рождество се водел диалог с децата в неделното училище за овчарите.

Учителят казал:

– Когато овчарите чули думите на ангела, оставили всичко и хукнали към Витлеем.

Едно момченце се обадило:

– А ако дойде лъв или мечка и започне да яде овцете на тези овчари?

– Овчарите си имат кучета, те наблюдавали овцете. Моя дядо е овчар, за това зная това, – казало друго момче.

– Те са оставили един от тях,  да ги пази, – добави едно луничаво момче. – Така каза майка ми.

Едно момиченце вдигнало високо ръка, искало да каже нещо. Когато учителят кимнал с глава, то бързо казало:

– Нашият Бог е толкова силен, че Той може да направи така, че лъва и мечката цяла нощ да спят и да не се събудят.

Нашата и домакинската работа със сигурност са необходими и важни, но помислете, ще се чувстват ли децата ни добре, ако мама е заета със своите много важни работи?

Ето ви един пример за това. Три годишно момиченце попитало майка си:

– Мамо, защо изобщо си ме родила, щом нямаш време за мен?!

Спрете и се замислете: „Наистина, защо съм родила тези деца?“

Децата са много чувствителни спрямо състоянието ни.

Ако майката е на ръба, ако в нея се е натрупало прекалено много умора и недоволство, ако майката се срива и от най-малкото провинение, детето се чувства виновно за всички наши беди.

Нашето състояние им сигнализира: „С мен нещо не е наред …..За всичко аз съм виновен…. Навярно мама не ме обича повече“.

Ето защо, за да бъде детето ни щастливо и да не се съмнява в любовта ни е нужно ние сами да се чувстваме добре. Ежедневно да се грижим за вътрешното си състояние и децата ни да знаят, че мама е щастлива, защото тя има точно тях, нейните деца ….

На Наталия ѝ бе безразлично какво става наоколо. Понякога си мислеше:

„Аз въобще нормална ли съм? Бих искала да се харесвам и да бъде себе си“.

Тя е прекрасна девойка, но …

– Защо никой не ме е научил да се ценя, да се хваля и грижа за себе си? – питаше Наталия.

Нейните родители не я бяха учили на всичко друго, но не и на това. Тя цял живот очакваше някой да я похвали, да получи добри оценки. Ако ги получаваше, тя се радваше и искаше още, а ако не успееше, още повече се стараеше, за да ги има.

Когато ѝ се караха тя плачеше. Тя беше толкова добра, а недоволството на околните я огорчаваше.

Но един ден тя усети нещо ново. Сякаш дълго бе спала и накрая се бе събудила.

Намери себе си и извика:

– Аз съм прекрасна.

– Ау, колко нескромно, – говореше и се бунтуваше нещо в нея. – Колко е некрасиво и ужасно.

– Само другите могат да те хвалят, себе си трябва да обвиняваш и изобличаваш, – това казваше майка ѝ, когато беше малка.

Да, ….., но сега тя се чувстваше прекрасно. Обичаше всички хора и бе готова да им помага във всичко и да им бъде полезна.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.