Симеон имаше сериозни проблеми с ученето и вниманието. Той се чувстваше изостанал спрямо своите съученици.

Повечето се възползваха от добротата му, а това го разстройваше.

– В такива моменти сякаш лъв реве в мен, – сподели с майка си Симеон.

– Истинската сила не се състои в това да викаш и да се бориш, – усмихна се майка му, – а да бъдеш търпелив и да се довериш на Господа. Той се грижи за теб.

Симеон застана на колене и се помоли:

– Боже, помогни ми да контролирам сърцето си, когато нещата изглеждат несправедливи. Амин.

Когато позволим на гнева да ни управлява, рискуваме да загубим някои от благословенията, предназначени за нас.

Таня отново бе изправена пред куп пране. Тя въздъхна и си каза:

– Пак голямо пране. Като дойде това време настръхвам, едва издържам.

Майка ѝ, която ѝ бе дошла на гости се усмихна:

– Вместо да мърмориш, по-добре бъди благодарна.

– Ти подиграваш ли ми се? – възмутено възкликна Таня. – За какво да благодаря?

Майката спокойно отговори:

– Благодари, че семейството ти има много дрехи, които носи.

Малко след това едно от децата разля млякото си върху масата и част от дрехите си.

Таня бе готова да се скара на детето, но изведнъж спря:

– Мама беше правя, глупаво е да му се карам.

Тя се обърна към детето и му се усмихна:

– Няма нищо! Ще го почистим!

Първоначално детето гледаше уплашено, но когато я чу, изтича при нея и я прегърна.

Всичко е въпрос на избори, а те зависят от нас.

Пробвайте и ще видите, че когато имате благодарно сърце, не можете да се оплаквате.

Нашите отговорности не са бреме, а благословения.

„Не щастливите хора са благодарни; щастливи са благодарните хора!“

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Милена погледна към двора и извика:

– Външната врата е отворена. Къде е Роси?

Преобърна цялата къща, но не я намери.

– Тя е само на две години, – хвана се за главата Милена. – Накъде е тръгнала?

Изхвърча от къщи и започна да я вика:

– Роси, Роси, къде си?

Нямаше я никъде.

Сърцето на Милена биеше лудо, докато тичаше колкото можеше по-бързо към края на улицата, където имаше оживено кръстовище.

Зави и я видя.

Роси беше преметнала чантата на майка си през рамо и стоеше съвсем спокойна, но беше боса.

Детето не осъзнаваше, че е в опасност.

Милена потръпна:

– Като си помисля какво можеше да ѝ се случи, ако не я бях намерила веднага.

Грабна я в прегръдките си, като се смееше и плачеше едновременно.

Понякога, като Роси, се отдалечаваме от Бога и може дори да не осъзнаваме в какво опасно положение се намираме. Затова имаме нужда някой да дойде да ни потърси.

И Бог ни търси, защото желае да възстанови връзката ни с Него.

Когато изгубеният бъде намерен, има радост и празник, които съответстват на тези в небето.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.