Родителите на Ана бяха искрено вярващи в Бога. Те никога не се съмняваха в Него. Каквото и да се случеше в живота им, те уповаваха на това, което бе написано в Библията.

Така възпитаваха и децата си.

Един ден Ана отиде при майка и ѝ каза:

– Искам да познавам Бог лично.

Майката се зарадва от желанието на дъщеря си и я упъти как да направи това.

Ана застана пред дървения кръст и взе „жертвеното агне“.

Изведнъж тя осъзна и тихо промълви:

– Ножът, това е моят грях и вина. Чрез тях аз съм предизвикала Неговата смърт, но пролятата Му кръв ме изкупва…….

Когато бе пред кръста на колене, бе ѝ напомни не само нейната греховност, тя изпита нещо ново. В нея се бе установи дълбок мир и увереност, че греховете ѝ са простени.

Ана заподскача, усмихваше се щедро и бе готова да прегърне всеки.

– Вече не съм отделена от Бога, – извисяваше глас тя, – но съм приета от Него. Защото моята жертва бе Божият Агнец, Който е моят Създател и стана мой Спасител.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Дарина бе обезпокоена много в последно време.

– Хванах Живка, че пак ме лъже, – каза си тя. – Колко пъти съм ѝ казвала да не прави така. Нима лош пример съм ѝ давала като майка?

Тежко е за родител да преживява подобно нещо.

А Дарина си бе поставила ясна цел, да изгради стойностни неща у дъщеря си.

– О, колко много ми се иска Живка да е почтена и с това си поведение да влияе на околните за по-добро. А то какво се получава?

Дарина не случайно бе разтревожена от лъжите на дъщеря си.

– До сега не съм толерирала подобно поведение в къщи, – въздъхна тежко загрижената майка. – Но тя е толкова изобретателна и като че ли попива всичко лошо. Кой знае, кога ще изпробва пак нещо „ново“?!

Живка бе много практична и изобретателна, когато я уловяха в лъжа, веднага съчиняваше поредната си история. Тя никога не бе виновна.

Дарина често бе казвала на дъщеря си:

– Бъди честна и открита.

Но за сега поне резултат нямаше.

– Може би трябва да ѝ дам още шансове, – тъжно каза Дарина. – Може пък да се оправи по-нататък, въпреки че няма никаква гаранция за това, но си струва да опитам.

Ценностите се изграждат в семейството и то всекидневно. Много е важно какво учим и предаваме на децата си.

Деница бе много натоварена. Скоро бе станала майка и детето ѝ заангажираше почти цялото ѝ време.

Докато спеше детето ѝ тя пускаше телевизора и продължаваше да шета. Така ден след ден се пристрасти към сериалите, които буквално я всмукаха.

Дойде и второто ѝ дете, но ежедневната и програма не се промени. Натоварването ѝ стана по-голямо, но тя не се отказа от привичката да пуска телевизора.

Един ден по-големият ѝ син я попита:

– Мамо, това добро шоу ли е?

Деница трепна. Тя сякаш се събуди от дълбок сън и призна на сина си:

– Не, не е добро.

От този ден тя спря да гледа „любимите“ си сериали.

Бог чрез сина ѝ бе изрекъл думи, да привлече вниманието ѝ, за да достигне до сърцето ѝ.

Не трябва да се учудваме, когато се случват подобни неща.

Родителството е партньорство, ако го позволим. Можем да се поучим от децата си, ако сме отворени да приемаме техните мисли и думи.
Това взаимодействие между родител и дете спомага много повече да научим за нас и Исус, отколкото всичко останало.

Днес аз все още се уча от вече порасналите ми деца. Те са ми най-близките приятели. Те ме обичат и насърчават. Често ми се случва да се вслушвам в мислите и идеите им.

Бог използва тези взаимоотношения, за да ме оприличи все повече на Себе Си. Желанието ми е да стана по-добра заради моите деца.

Ирина тръгна към болницата. От две седмици майка ѝ лежеше там. Бе паднала и я бяха открили лежаща в безсъзнание. Няколко дни прекара в кома, но сега се възстановяваше и се чувстваше добре.

Ирина завари майка си седнала в леглото. Тя четеше някакво списание. Възрастната жена се усмихна на дъщеря си, а тя я целуна по челото.

– Изглеждаш много по-добре, – каза Ирина. – Как се чувстваш?

– Добре. Разбрах, че скоро ще ме изписват.

– О, това е радостно да го чуя! – възкликна Ирина. – Ти си сама в къщата и никой няма край теб. Защо не дойдеш при нас в града?

– Не искам да ви се натрапвам. Добре ми е самичка, – въздъхна тежко възрастната жена.

– За какво натрапване говориш? Пламен много ще се зарадва да бъдеш с нас.

– Да, но … – тя преплете старческите си ръце. – къде е сега Пламен?

Тя питаше за внука си. Дъщеря ѝ живееше сама със сина си.

– Излезе с приятели, нали си го знаеш какъв е, – усмихна ся някак вяло Ирина.

– А вие двамата разбирате ли се добре?

– Да, – смотолеви бързо Ирина.

Възрастната жена се намръщи и попита:

– А работата ти върви ли?

– Да, добре ….

– Пак ли си денонощно там?

Ирина я изгледа в недоумение:

– За какво намекваш? Работа като работа. Вярно е, че понякога ми се налага, да отсъствам по-дълго време от къщи, но Пламен е вече голям. Не започвай пак. Работя и му отделям внимание, когато имам възможност.

– Мисля, че не е достатъчно, – възрастната жена присви вежди.

– Та той порасна. Животът е пред него. Има време и да се сближаваме.

– А ти познаваш ли добре сина си? – въпросът бе доста настойчив.

– Защо винаги ме настъпваш така?

– Не искам да те огорчавам. Искам да ти помогна.

– Да, като непрекъснато ми повтаряш каква ужасна майка съм, – Ирина вече кипеше.

– Мисля, че трябва да поработиш върху отношенията си с Пламен, – малко по-меко каза възрастната жена. – Необходимо е да преосмислиш приоритетите си.

– Трябва да вървя, – Ирина се изправи рязко. – И престани да се бъркаш в живота ми. Стой настрана…..

Ирина хлопна вратата на болничната стая, а възрастната жена се разплака.