Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

Магда имаше навика да се обажда на майка си поне три пъти в седмицата. Майка ѝ застаря и тя зачести обажданията си.

– Просто да разбера как е, – казваше като оправдание Магда.

Ана имаше и двама сина, които много по-рядко ѝ се обаждаха, но тя се радваше, когато чуеше гласа им, защото така разбираше как са децата ѝ.

– Защо не им се обаждаше ти? – питаха я комшиите и тези, които я познаваха.

– Не искам да им се натрапвам, – казваше тя. – Всеки си има свой живот и не желая да има се меся в работите, семействата и всичко, което вършат.

Понякога тези разговори бяха дълги. Съдържаха множество въпроси и отговори, но друг път бяха само поздрав за празник, рожден ден или някаква годишнина.

Ана се радваше на всяко обаждане и подчертаваше:

– Хубаво е да имаме връзка с децата си, но още по-добре е те да поддържат непрекъсната връзка с нашия Баща.

Тази връзка всеки от нас може да осъществява чрез молитва. За нея няма критерии колко продължителна трябва да бъде.

„Многото думи“ не се равняват автоматично на качествена молитва.

Основният акцент трябва да бъде върху поддържането на редовен контакт с нашия Отец, който знае нуждата ни, „преди ние да го помолим”.

Молитвата е добър и жизненоважен избор.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

През последните десет години семейство Найдарови посещаваше редовно църква, но синът им получи покана да играе баскетбол, като сериозен играч, чието растене предстоеше, след което разбира се, се очакваше да стигне до националния отбор.

Бащата бе силно развълнуван:

– Това е голяма работа, треньорът го хареса и му възлага големи надежди.

Да, но Дечко имаше всяка вечер тренировка и доста турнири, в които трябваше да участва и то не само през лятото.

– А ходенето на църква? – попита разтревожена майката.

– Знам, че обича да ходи там с приятели, но това може да му попречи в развитието като баскетболист, – възрази бащата.

За турнирите, особено за тези извън страната, се наложи семейство Найдарови да изтеглят голям заем.

– Рисковано е, особено сега, когато се губят работни места, – с нежелание констатира бащата, – но си заслужава. Трябва да се откажем от ходения насам натам и срещи с приятели …., но когато Дечко стане професионален играч ….

Мъжът вдигна глава и се пренесе в едно бленувано бъдеще, виждайки сина си движещ се от победа към победа.

Какво ще стане със сина не знам, но амбициозният баща настояваше момчето да напусне училище, за да се съсредоточи само върху баскетбола.

Родителите на Наталия бяха чудесни хора и искаха най-доброто за нея.

Те често посещаваха Божия храм, а за Наталия можеше да се каже, че тя израсна в църквата.

До тук добре, но дойде проблемната тинейджърска възраст.

Въпреки предупрежденията на родителите си, Наталия започна да се среща с Боби.

– Той не ходи на църква, – предупреждаваше я баща ѝ.

– Това би могло да се промени, нали е с мен, – самонадеяно отговаряше Наталия.

– Чух, че имал проблеми с алкохола, – притеснена каза майка ѝ.

– Той ще се оправи, – защитаваше го Наталия, – нали знаете в какво проблемно семейство е израснал. Освен това, Боби не всякога пие. В повечето случаи е огорчен и нараняван, нали самият той ми разказва за тези неща.

И как нямаше да го защитава, като бе влюбена до уши в него.

Двамата се ожениха.

След няколко месеца животът на Наталия се превърна в същински ад.

Проблемите на Бил с пиенето прераснаха във физически тормоз и побоища.

На Наталия нищо друго не ѝ оставаше, освен да се разведе с него.

Тя бе съкрушена.

За това децата на Бога не трябва да се женят за децата на дявола, защото ще си имат проблеми със „свекъра“ или „тъста“.

Хубавото е, че Бог никога не се отказва от нас.

Възстановяването след неправилен избор е тежко преживяване, но Господ винаги е готов да ти даде ново начало.

Посланието на Христос към нас е:

„Може да си си постлал в ада, но за Мен не си изпаднал толкова дълбоко в греха, че да не мога да те достигна и да те приема с отворени обятия.”