В едно януарско утро Шерил Краусвел, жителка на град Дора, от щата Алабама, забелязала, че нощно време хулигани хвърляли по дървото, разтящо край дома ѝ рула тоалетна хартия.
Разбира се, Шерил заедно със семейството си свалили „украшенията“ от дървото, но няколко къса от хартията не успели да достигнат.
Може би е трябвало да използват стълба, но на някой от семейството му дошла „блестяща идея“ да запалят хартията. Но едно от запалените парчета попаднало на тревата и тя се запалила.
За броени секунди огънят стигнал до задния двор на дома им, където се намирала бутилка с пропан …..
Когато пожарът започнал, Шерил, нейният син, майка ѝ и възрастната ѝ леля били в къщи, но успели да избягат на улицата, докато пламъкът обхванал цялото здание.
Никой от членовете на семейството не е пострадал, но от дома им останали само димящи руини.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Дипломата лежеше на дъното на голяма дървена кутия. Вероника се натъкна на нея случайно, търсейки някакви документи. Сърцето ѝ трепна. Студенските години сякаш свършиха вчера. Но не беше така.
Всъщност вчера се скараха със Сашо. На Вероника бяха предложили хубава работа и в един момент, тя разбира, че мъжът ѝ не разрешава тя да работи.
До сега тя изобщо не беше търсила работа, но вече ѝ омръзна да седи у дома. Сънът им стана вече на 3 години. Неочакваното предложение за работа беше много развълнувало младата жена. В главата ѝ се завъртяха планове …..
Малкият ще отиде в детската градина, сега е най-подходящата възраст.
Вече имаше повод да извади от гардероба костюмите, любимите поли, обувките на високи токове.
„Колко отдавна не съм слагала всичко това. – помисли си Вероника“.
Веднага след дипломирането тя остана в отпуск по майчинство. И всичко това беше захвърлено в най-далечния ъгъл на дома им.
Но преди още да се зарадва, всичко се обърна наопаки. Реакцията на съпруга ѝ бе неочаквана и неразбираема за нея. Независимо от това, че допълнителните пари, заплатата беше добра, биха им дошли добре. Освен това имаха баба, която с удоволствие би поседяла със внука си.
– Защо не искаш да ходя на работа? Какво искаш? – питаше обляна в сълзи Вероника.
– Там ще има много мъже, които ще те заглеждат! – нервно обясни причината Сашо.
– Какви мъже? Там има само 5 жени. Единственият мъж е възрастен и той охранява входа. Да не си се побъркал?
Но умните доводи се разбиваха в глухата стена на ината, която издигаше ревнивия мъж около себе си. Двете седмици спорове, кавги и уговорки до нищо не доведоха, освен до тъга и отвратително настроение у Вероника.
Този човек искаше да види съпругата си само като негова жена и майка на децата му. Сашо се страхуваше жена му да не излезе извън неговия контрол. В неговите представи за живото, дълбоко заложени в психиката му, жената трябва да си знае „мястото“, а то по-далече от кухнята не се простира.
Такова отношение на мъжа към жената говори за едно неразбиране, че сега в света са създадени условия мъжете и жените да се реализират пълноценно в работата си. Това не засяга жизнената позиция нито на единия, нито на другия.
Но Сашо усещаше заплаха във взаимоотношенията им, страхуваше се, че неговата власт над жена му ще намалее. И като стане финансово независима, недай Боже и да получава повече от него, тя ще престане да му се подчинява.
Такъв човек трудно ще го убедиш с думи. Никакви доказателства не могат да му помогнат. Просто той трябва да осъзнае как да разчупи страховете си…

Майката тръгна рано на работа и остави децата на грижите на едно момиче на 18 години, което понякога тя викаше за няколко часа срещу заплащане.
Откакто умря съпругът ѝ, настанаха тежки времена. Можеше да си загуби работата, ако оставаше всеки път у дома, когато баба им не може да поседи с децата, заболее или излезе от града.
Мариана така се казваше момичето, което бе останало този ден с децата, след обяда ги сложи да спят. И тогава и позвъни приятелят ѝ и я покани на разходка с новата му кола. Мариана реши да отиде, в края на краищата, децата не се будят преди пет часа.
Когато чу клаксона, взе чантата си и изключи телефона. Тя предварително заключи вратата на стаята, а ключа сложи в чантата си. Тя не искаше нищо да попречи на съня на децата.
„Ако Панчо слезе след нея по стълбите. Той беше само на шест години, може да се зазяпа, да се препъне и нарани. Освен това, – помисли си тя, – как ще обясни на майка му, – че детето не я е намерило?“
Какво беше това? Късо съединение в работещия телевизор или включените лампи в стаята ….. излетяла от камината искра? Но се случи така, че пердетата се запалиха и огъня бързо стигна до дървената стълба, водеща към спалнята.
От дима, минаващ под вратата, бебето се закашля и се събуди. Без много да мисли Панчо скочи от леглото и се опита да отвори вратата. Натисна дръжката надолу, но вратата не се отвори.
Ако не направи нещо, той и малкото му братче след няколко минути щяха да загинат в пламъците.
Панчо извика, повика Мариана, но никой не отговори. Тогава детето изтича до телефона, за да набере номера на майка си, но той беше изключен.
Панчо разбра, че трябва да намери изход да спаси себе си и братчето си. Опита се да отвори прозореца, зад който имаше перваз, но неговите ръце бяха много малки и не достатъчно силни, за да го отвори. Но и да успееше трябваше да преодолее защитната решетка, коята бяха поставили родителите му.
Когато пожарникарите потушиха огъня, всички говореха само за едно:
– Как е могло малко момченце да разбие стъклото и да разкъса предпазната мрежа?
– Как е успял да пъхне бебето в раницата?
– Как е успял да мине по корниза и да се спусне по дървото  с такъв товар?
– Как е успял да се спаси?
Старият началник на пожарната, мъдър и уважаван човек, отговори:
– Панчо е бил сам …… нямаше кой да му каже, че той няма да успее.

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…