Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

При влаченето на тежки чанти или други неща, женското тяло е под напрежение. Центърът на тежестта в този случай се премества върху гръбначния стълб. Ако това се случва не регулярно, за здрав човек няма особена опасност, но когато такова натоварване става ежедневно, има неблагоприятен ефект върху гръбначните дискове и те се деформират.
Това може да доведе до хронично заболяване като изместване на гръбначен прешлен, междупрешленнена херния, изчерпване смазката на ставите, болка, гадене и виене на свят. Освен това, не е изключена промяна в кръвното налягане, които биха могли да доведе до инсулт.
За една жена е опасно и изключително нежелателно носенето на тежко. Фактът е, че женското тяло не е предназначено за тази цел. При пренасяне на тежки предмети, жена ще получи натиск върху корема, което може да доведе до херния и усложнения в репродуктивните органи.
Момичета и жени от всички възрасти носещи тежки товари могат да получат опасни наранявания, така че този „процес“ лекарите определят като рисков.
По-специално, необходимо е да се помисли за тези жени, които все още не са родили. Тежките товари могат да доведат до изместване на вътрешните органи в женското тяло и да се предизвика изпадане на матката, вследствие на което се получават болки в долната част на корема, нарушения в менструалния цикъл, болка при уриниране. Често това завършва трагично – жената е лишена от щастието да бъдеш майка, тя може да остане безплодна.
Затова лекарите обръщат внимание на бременните жени да не носят тежко. Това може да предизвика контракции на матката, да причини спонтанен аборт или преждевременно раждане. В по-късните етапи на бременността вдигането на тежко става смъртоносно опасно за бъдещето на майката и детето.

Двама приятели били седнали на чашка и тъй като нямали половинки, не празнували Денят на влюбените. Но страното е, че разговорът се към любов, брак и семейство се въртял.
Единият казал:
– На Адам и Ева им е било лесно да се обичат, за това са имали идеален и щастлив брак.
– А ти от къде знаеш? – попитал другият.
– Много просто. Адам не е трябвало да слуша за всички мъже, за които Ева е могла да се омъжи, а Ева от друга страна е била щастлива да не чува, колко добре готвела майката на Адам.

Тони спеше спокойно на широкият стол до Роси, която пишеше нещо. По едно време детето се размърда, събуди се, озърна се и се усмихна. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя Роси до себе си.

– Здравей, момчето ми, – каза нежно тя.

Детето слезе от стола и започна да щапурка към Стефан, като предпазливо се държеше с едната ръка към стола, а после пое неговата и здраво се закрепи.

– Много е мълчалив, – каза тихо Стефан.

– Той не говори, – каза Роси, като погали детето по главата. – Но не е глупав. Знам, че всичко разбира. Донася ми различни предмети и знае как се наричат. Знае как се казва, нали Тони? Но не говори.

– Винаги ли е бил такъв?

– Преживяхме пожар,- каза Роси. – Някакви хора ни нападнаха и подпалиха къщата ни.

– Навярно тогава много се е изплашил, – предположи Стефан. – А тези хора направиха ли му нещо?

– Той беше много малък, – изненада се Роси, – как е могъл да разбере, че е в опасност?

– Кой знае какво мисли и може да разбира едно малко дете? – каза Стефан.- Не вярвам децата да знаят само това, на което ги учим. Те не са просто съдове, които трябва да напълним с нещо. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме.

– Тони? – попита Роси.

За първи път тя помисли за него, като за истински човек, който се е страхувал от огъня, стреснат от мисълта, че е загубил майка си. Той беше толкова малък, уплашен и онемял.

Роси го взе и го притисна към гърдите си, а той я дари с лъчезарната си усмивка.

– Ще проговори, – усмихна се Стефан. Това малко създание е било изпратено от ангелите и вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.