Архив за етикет: любопитство

Парите искат добър овчар

imagesМаслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Няма престъпление

imagesГрупа хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:

– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.

– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.

– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..

– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.

– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.

– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.

– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….

– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.

Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.

В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.

– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.

– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.

– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.

– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.

– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.

– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.

– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.

– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.

– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.

– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?

– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?

– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.

– Къде живеят? – попита високият полицай.

– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.

– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.

Хората събрали се  в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.

След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:

– И това ми било полиция….

– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?

– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…

Състоянието на баба Петра не бе по-добро.

– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.

 

Непознатият Левски

indexВ селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Как въздействат добрите думи

originalМария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Неочакван край

4393219-600x385Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.