Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Знаете ли кой е Джеймс Уорън?

Най-обикновен годишен консултант по работна сила, но …

Веднъж той забеляза жена, която седи на земята, докато чакаше автобуса.

– Това е недопустимо, – каза си той.

Тогава двадесет и осем годишният консултант намери малко дървени отпадъци, направи пейка и я постави на спирката.

Осъзнавайки, че на много от автобусните спирки в града му липсват места за сядане, той направи още една пейка, след това още няколко, като на всяка от тях надписа „Бъдете добри“.

Когато го попитаха:

– Защо правиш това?

Той отговори:

– Искам по някакъв начин, да направя живота на хората малко по-добър.

Такова действие може да се разбере лесно. Просто този млад човек изпитва състрадание към хората.

Състраданието е толкова силно чувство, че ни кара да предприемем действия, за да посрещнем нуждите на другите.

Навсякъде около нас има нуждаещи се и Бог ще ни обърне вниманието ни към тях .

Тези нужди могат да ни мотивират да приложим нашето състрадание в действие, за да се насърчат другите, докато им показваме любовта на Христос.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.