Мария и Йосиф нежно обичали Младенеца, който им дарил Бог. Водени от страха за Него, те избягали от страната, спасявайки Го от Ирод.

Но тяхната любов не може да се сравни с безкрайната любов на Бога към Неговия Син. В Библията се казва: „Отец люби Сина и е предал всичко в Неговата ръка“.

Можете ли да си представите как се е чувствал Небесен Отец в нощта на Рождество, когато Неговият възлюбен Син, напусна небето, за да дойде на земята? Бог е знаел, че един ден Исус ще бъде прикован към кръста и за Него ще се изпълни пророчеството:

„Той бе презрян и отхвърлен от човеците. Човек на скърби и навикнал на печал ….“

Тогава защо Исус дойде на земята? „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Отец обича Сина, но обича и теб.

Исус се роди на земята, за да разберем, че на Бог не му е все едно как живеем, в какво вярваме и как умираме.

Разбира се, Бог може да ни каже това и по друг начин. Той говори постоянно чрез страниците на Стария завет и чрез живота на Своя народ.

Бог е прогласил Своята любов към нас чрез Писанията.

Но Исус Христос е живото Слово. Чрез своя живот, смърт и възкресение Исус е показал Божията любов към нас. Тя е толкова голяма, че ние не можем да се усъмним в нея.

Апостол Павел е написал: „Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“.

Всеки път, когато хранеше гладните Исус казва: „Аз съм хляба на живота“. Когато изцеляваше страдащите, Той казва: „Боли ме, когато ви гледам как страдате“.

С всяка Своя стъпка, всяко извършено чудо и казано Слово Той примирява заблудения свят с любящия и състрадателен Бог.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Поседнете малко. Нека тишината ви обгърне. Това е единствения начин да осъзнаете живота си и всичко в него.

Ние се разсейваме не просто от работите си, а от чудесата в живота край нас.

Седнете спокойно, поне няколко минути и се огледайте наоколо.

Наблюдавайте как пада светлината. Помислете за хората около вас.

Внимавайте за собствените си мисли и усещания.

Усетете красотата край вас и това, че сте живи.

Посветете живота си на това, да дарявате радост, мир и любов на околните и животът ви ще бъде пълноценен.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.