Петър Симеонов служеше в една малка църква.

Тази вечер на богослужението се случи така, че той на никого не положи ръце, а просто се помоли за изцеление на хора, които имаха нужда.

– Боже, ти знаеш кой от присъстващите има нужда от изцерение …..

По време на молитвата Петър забеляза как едно осемгодишно момче скочи от мястото си и побягна към изхода. След 15 минути момчето се върна.

– Момче , ела от пред, – извика го Петър. – Какво стана? Защо избяга навън?

И момчето започна да разказва:

– Аз съм се родил с астма. Тя бе толкова сериозна, че не можех да тичам и да си играя с другите деца. Правех няколко крачки, задъхвах се и падах. Тогава си мислех, че ще умра,  защото не можех да възстановя дишането си.

Всички внимателно слушаха момчето. Всеки от присъстващите усещаше, че се е случило нещо необикновенно.

Лицето на момчето се озари от усмивка и то каза:

– Вие видяхте ли ги тази вечер?

– Кого да сме видели? – попита Павел.

– Вие видяхте ли ангелите? – попита момчето. – Те бяха там горе – посочи с ръка към тавана – и бяха много. Един от тях се спусна към мен, сложи ръката си на гърдите ми. Имах чувството, че изгарям. След това започнах дълбоко да дишам. Вече знаех, че нямам вече астма. Когато ангелът си тръгна, аз изтичах навън и обикалях известно време около колите.

Очите на повечето хора се насълзиха от щастие, а момчето продължи още по-възторжено:

– Аз мога прекрасно да дишам. Ето чуйте сами.

И той започна мощно да диша.Белите му дробове бяха изцерени.

– Слава на Бога, – извикаха мнозина в църквата.

Петър се обърна към присъстващите:

– Тук присъства ли някой от родителите на това дете?

Стана разплакана и щастлива млада жена, която каза:

– Синът ми казва истината. …. Той наистина е бил изцерен.

Ние не виждаме ангелите, за това и не знаем какво правят на нашите богослужения.

В Лондон започна тестването на интелигентен пешеходен преход. Зебра с дължина 22 метра се състои от светодиоди, които сигнализират, когато пешеходците, велосипедистите или шофьорите трябва да се движат.

Зебрата автоматично се превръща в зелено. Тя може да се увеличи по ширина, в зависимост от броя на хората, които се разхождат по него. Новата система е разработена от застрахователната компания Direct Line.

Според разработчиците, новият пешеходен преход е създаден в съответствие със съвременните тенденции: често пешеходците не обръщат внимание на светофари, тъй като гледат към смартфоните си.

Умната зебра ще подчертае и пространството около ходещия пешеходец, което означава, че може да бъде в сляпата зоната на водача.

Ако дадено лице реши да пресече пътя, без да спазва правилата, знаците на кръстопът стават червени.

С развитието на технологиите границите между хората и роботите става все по-тънка. Някои смятат, че андроидът  представен на изложението в Токио, Япония, напълно разчупва тази граница.

Събитието, посветено на игрите, предизвикало голям интерес у публиката и потребителите на интернет. С особен успех се ползвал стенд за играта „Детройт. Стани човек“ разработена от компанията „Quantic Dream“, Франция.

Сюжетът на игрите, които ще бъдат пуснати през 2018 г., са посветени на жена робот на име Кара, която избягва от завода производител.

Ето защо, за да привлече публиката на стенда, там присъствал андроид, поразяващ със своята реалистичност и прилика с човека.

Всички са били зашеметени от естествеността на изражението на лицето и жестовете на изкуствената жена.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Макс е само на една година и половина. Когато го заведоха при баба му и дядо му, първото нещо, което направи бе да обиколи целия апартамент и да събере всички привлекателни „неща“ от типа на дистанционни, таймери и подобни на тях.

Със тъжно изражение на лицето всичкото това „богатство“ доброволно даде в ръцете на дядо си и му каза:

– Събеи ги и ский.

Той е съвсем малко дете, но вече разбира, че трябва да се махнат от очите му, такива интересни неща, които привличат възрастните.

И защо тогава трябва нервничиш и да стигаш до истерия, задушавайки се в сълзи?

Мисля, че от Макс, когато порасне, ще стане известен психолог.