Тони спеше спокойно на широкият стол до Роси, която пишеше нещо. По едно време детето се размърда, събуди се, озърна се и се усмихна. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя Роси до себе си.

– Здравей, момчето ми, – каза нежно тя.

Детето слезе от стола и започна да щапурка към Стефан, като предпазливо се държеше с едната ръка към стола, а после пое неговата и здраво се закрепи.

– Много е мълчалив, – каза тихо Стефан.

– Той не говори, – каза Роси, като погали детето по главата. – Но не е глупав. Знам, че всичко разбира. Донася ми различни предмети и знае как се наричат. Знае как се казва, нали Тони? Но не говори.

– Винаги ли е бил такъв?

– Преживяхме пожар,- каза Роси. – Някакви хора ни нападнаха и подпалиха къщата ни.

– Навярно тогава много се е изплашил, – предположи Стефан. – А тези хора направиха ли му нещо?

– Той беше много малък, – изненада се Роси, – как е могъл да разбере, че е в опасност?

– Кой знае какво мисли и може да разбира едно малко дете? – каза Стефан.- Не вярвам децата да знаят само това, на което ги учим. Те не са просто съдове, които трябва да напълним с нещо. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме.

– Тони? – попита Роси.

За първи път тя помисли за него, като за истински човек, който се е страхувал от огъня, стреснат от мисълта, че е загубил майка си. Той беше толкова малък, уплашен и онемял.

Роси го взе и го притисна към гърдите си, а той я дари с лъчезарната си усмивка.

– Ще проговори, – усмихна се Стефан. Това малко създание е било изпратено от ангелите и вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.

Ана нахлу в стаята и започна да крещи на майка си:
– Майко, моля те, повече не се моли за мен!
– Но какво става? – попита уплашено майката.
Днес е неделя и ще има дискотека. Майката усети безпокойство в сърцето си. Приятелят на Ана бе криминолно проявен. Навярно бесовете са усетили, че майката иска да се помоли за дъщеря си и искат да лишат девойката от тази сигурна защита!
Ана започна да обяснява забързано:
– По химия изкарах двойка. Първоначално си помислих, че е случайно и тогава започнах да схващам. Когато си в къщи, при мен всичко е наред, но отидеш ли в църквата, започва се веднага. Скарах се с целия клас. Приятелят ми седи като дървен пред мен, нещо го възпира.
Ана изпитващо погледна майка си:
– Оня ден ходи ли на църква?
– Ходих.
– Аз получих двойка. Елена се увеси на Дидо, а Ирина обеща да ѝ извади очите.
Ана спря насред стаята и закрещя:
– Още една твоя молитва и ще разкъсам Библията ти с ръцете си!
– Но, мила, как може така? – с болка каза майката.
Ана избяга от стаята.
– Къде отиваш? – извика майка ѝ след нея.
– На дискотека. Не искам Радо да ме отхвърли пак!
– Но това може да е за добро? – каза майката.
– Не! – на лицето на Ана се появи страшна гримаса.
Останала сама, майката сколони глава.
„Може би не трябва да се моля така за нея, изглежда живота ѝ за това върви надолу с главата, – помисли си тя и се нахвърли на себе си. – Нима може това да се нарече живот? Това е кошмар, ако тя не спре, какво ще стане с нея?“
Майката застана на колене и започна да се моли за дъщеря си:
– Тръгна! Никаква молитва не може да помогне в това….
Но когато влезе в съседната стая, видя дъщеря си пребледняла да лежи на кревата, с кърпа на главата.
– Болна ли си? – засуети се майката край нея.
– Главата ми ще се пръсне…., – едва каза Ана.
Гласът ѝ беше слаб и безпомощен. Майката донеси хапчета и ги даде на дъщеря си. Ана ги взе и ги изпи покорно. Надигна се, за да отиде на дискотека, но със стон падна на възглавницата.
– Не, – прошепна Ана. – Нека там да става, каквото ще става, аз не мога…
На сутринта болката ѝ бе изчезнала и тя сама предложи на майка си да отиде за хляб. Отиде и се върна пребледняла.
Когато майка ѝ я видя загрижено я попита:
– Ана, какво ти е? Пак ли главата?
– На мен ми няма нищо, но Елена …
– Какво е станало?
– Ирина занесла сярна киселина в дискотеката и я плиснала в лицето на Елена. Дидо започнал да налага Ирина. Започнал се бой, не само с юмруци, влезли в действие бутилки и всичко, което попаднало под ръка им. Половината дискотека сега е в болницата. Представяш ли си какво щеше да стане с мен, ако бях там? Можеха и с нож да ме наръгат.
– Благодаря Ти, Господи! – прошепна майката.
Като я чу, Ана я изгледа подозрително и попита:
– Признай си, това твоя работа ли е?
– Не!
– Не бой се, – изплака Ана, – няма да ти скъсам Библията.
– Само Бог те е избавил от всичко това. Толкова се молих за теб ….
Ана стана и целуна майка си:
– Прости ми! И моля те, моли се за мен….
Ана постоя така за малко и добави:
– И по-често …..

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?

Албинизмът при хората се нарича вродена липса на пигмент в кожата, косата и очите. Тези хора имат неестествено бяла кожа и руса коса. Албинос се  ражда, когато и двамата родители имат съответстващия ген. Според статистиката, албинизъм се случва при един на 20 хиляди новородени.
Албиносите в Африка много често страдат от атаки и дискриминация. Освен това, тези хора са по-податливи към рак на кожата, тъй като повечето от тях са принудени да работят под слънцето, а светлата им кожа е невъзприемчива на неговите лъчи.
В Танзания, албиносите се смята за символ на щастие и просперитет. Поради това, те често стават жертви на престъпници, които ги убиват с цел печалба. Части от тялото или органите на албиносите се купуват от местните магьосници за производството на амулети и отвари.
Най-често жертвите са жени или слаби беззащитни деца, но понякога това са и мъже. Например, през 2008 г. в Танзания е убит 50-годишният албинос Рутахиро Ниерере, чието тяло е съсечено посред бял ден точно пред къщата му. Убийците крещели: „Имаме нужда от краката ти! Нуждаем се от краката ти!“
През 2011 г., в Танзания се загубило бебето албинос на име Джума. По-късно, обезкървеният му труп, нарязан с бръснач, е намерен в храстите край село Калема, в близост до известното езерото Танганайка.
През февруари 2013 г. жертва на престъпниците е станала 39-годишната майка на четири деца Мария Чамбаненге. Нападателите нахлули в къщата й и отсекли ръката ѝ.
Няколко дни по-късно подобен инцидент станал със седем годишно момче албинос. Изверги нападнали детето, когато се връщало от училище и отсекли ръката му.