През 1836 г. Арканзас става 25-я щат на САЩ. Името на новия щат на месния език на индианците означава „надолу по реката“.

Сега в Арканзас живеят повече от 2,7 милиона човека. Там е развито селското стопанство, животновъдството, а уникалните природни резервати привличат много туристи.

Това е единствения щат, където са открити диаманти. Град Маунтейн Вю е голям доставчик на цимбала по целия свят, а град Алма е спаначната столица на света.

Ето и някои от необичайните закони на щата:

Нивото на водата в река Арканзас, не трябва да се издигне над моста в столицата на щата – град Литъл Рок; Мъжът има право да бие жена си, но не по-често от веднъж месечно; Забранено е кучетата лаят след 18:00 часа.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.

Питбулът Бени живееше в един от приютите, очаквайки да се реши съдбата му, да го вземат или да го приспят.

В продължение на няколко седмици никой не искаше да стане стопанин на това чудесно 8-месечно куче.

Накрая Бени извади късмет. Едно семейство реши да го вземе.

Когато работникът от приюта се приближи до клетката на Бени, кучето помисли, че ще го приспиват и уплашено се дръпна назад.

Но когато разбра, че вече ще си има стопани, радостта му нямаше граници.

Хора с деменция често забравят подробности от всекидневен си живот. Дори могат да се загубят.

Един ден в полицията се обади разтревожен женски глас:

– Моята майка е на 86 години. Тя има деменция и …. изглежда се е загубила.

– Обяснете спокойно какво точно се е случило, – помоли я дежурният полицай Миронов.

– Преди час тя излезе на разходка около къщата и още не се е прибрала. Излязох и я търсих наоколо, но не я намерих.

Петима полицаи заедно със кучета, тръгнаха да търсят възрастната жена.

Интересното е, че точно Миронов пръв я видя.

– Здравейте, – поздрави я любезно полицая.

– Не мога да разбера, – каза притеснено възрастната жена, – от къде се появи полицай в гората?

– И аз се разхождам, като вас, – отговори добродушно полицая.

– Защо пък не, – съгласи се старицата, – днес е прекрасен слънчев ден. Всеки човек има нужда от разходка.

Тя му се усмихна вече успокоена.

– Аз май се заблудих, – каза възрастната жена.

– Не се притеснявайте, – каза Миронов, – аз ще ви помогна.

След това той я хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към дома ѝ.

По пътя полицаят и жената разговаряха. При размяната на мисли,  тя се чувстваше като в свои води.

– В какво се крие тайната на вашият дълъг живот и здравето ви? – попита я Миронов.

– За това е необходимо да се води активен начин на живот и човек правилно да се храни, – отговори възрастната жена.

В тази история може да не виждате нищо особено, но нима не ви става хубаво, когато видите някой да се отнася добре особено към болен възрастен човек?

Миронов по-късно сподели с хората от квартала:
– За мен най-голямото отличие е да помагам на хората, така че те да се чувстват добре, независимо на каква възраст са.

Баба Поля разхождаше своето куче, дребен пудел. Кучето беше не по-голямо от котка. То бе рошаво и доста пъргаво.

В един момент баба Поля се спря да поговори със съседката, а пуделът се понесе из двора, за да си избере място, където да се изходи.

Пуделът замря, тялото му зае напрегната поза. То бе цялото съсредоточено в това, което вършеше. Чакаше напрегнато, докато не свърши исканото от природата му.

На самия край на късата опашка на пудела се клатеше нещо топчесто, доста тъмно на цвят.

Наблизо летеше врана. Дали пуделът се намираше на територия, която тя смяташе за своя или това, което се бе захванало за опашката на кучето ѝ трябваше за отопление на гнездото ….. не знам.

Така или иначе враната косо, но в същото време уверено започна да  приближава кучето, прицелвайки се с клюна си върху висящото нещо от опашката му.

Но май нещо не вървеше, както трябва. С какво ли е нахранила старицата кучето си?

Пуделът започна нервно да пристъпва напред назад. Враната отскачаше, но решимостта ѝ не я напусна. Накрая птицата избра подходящият момент, хвана здраво нещото клатещо се на опашката на кучето и със всичката си сила го дръпна.

Пуделът започна да джавка пронизително, а враната без да остава започнатото, бързо и успешно го приключи.

Баба Поля не можа веднага да разбере какво става.

– Защо тази врана кълве кучето ми? – не можеше да се начуди старата жена.

От къде можеше да знае тя, че враната е помогнала на нейния любимец, да се отърве от нещо, което неприятно се бе залепило за опашката му?