Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Това се случило близо до село Ридипанди близо до град Суонзи. Овцете влезли в селището и се държали много неспокойно и оживено.

По думите на местните жители, овцете бягали по улиците, прониквали в градините и нахълтвали в домовете.

Жителите на селото казали, че скоро полицаи са открили там предприятие, което в примитивни условия, произвеждало наркотици.

Вероятно остатъците от канабиса, са станали закуска за стадото овце.

За да успокоят животните, жителите са извикали специалисти.

Петър Петров се събуди сутринта към девет часа и се огледа. Главата силно го болеше. Явно снощи пак бе прекалил с алкохола.

– По дяволите, нищо не си спомням, – измърмори Петър и разтърка очите си.

Надигна се от кревата, погледна в какво бе облечен и се изненада. Започна да се опипва напрегнато ….

– Това е пижама, – каза Петров. – Никога до сега в живота си не съм обличал такова нещо.

Погледа му попадна на нощното шкафче.

Там имаше чаша с вода, аспирин и бележка от жена му:

„Мили, закуската е на масата. Прибрах и почистих всичко. Твоя за винаги Лена“.

Петър нацяло се обърка. Изпи аспирина и отиде в банята … Докато още се клатушкаше неуверено, забеляза, че домът му не просто бе почистен, той лъщеше от чистота.

Синът Му Васил седеше в стаята и си учеше уроците.

– Васко, какво се е случило вчера? – попита Петър.

– Ти си дойде пиян, както обикновено. Омаза целия коридор. Напълни тоалетната с повърня. Изпочупи чиниите в кухнята. Удари мама и ѝ посини окото.

– И какво се случи с майка ти, с нашия дом? – попита Петър, като оглеждаше всичко наоколо и не можеше да забележи никакъв белег, че това, което разказва синът му, наистина е станало.

– А, за това ли, – засмя се Васко. – Когато мама взе да те слага в кревата и посегна да ти свали панталоните, ти се развика: „Махай се от тук, курво, такава, …. аз съм женен“.

Става дума за случай, който е съвсем необичаен.

Едно от доведените кучета в приюта се страхувало от хората и отказало да яде.

Лекарят отговарящ за животните, решил  да направи всичко възможно, но да спаси изтощеното куче.

Мъжът влязъл в клетката на животното. Поставил пред него чинийка с храна, а после започнал да яде закуската си в противоположния край на кучето.

Постепенно животното се осмелило да дойде по-близо и след това започнало да яде. Така то се адаптирало, а това помогнало по-нататък да се спасят живота му.

Ранна утрин. На открита за всички ветрове стартова площадка на космодрума „Байконур“ се издигаше обвита в облаци от пара ракета носител „Восток“. Този механизъм за първи път в историята на човечеството трябваше да изведе в космоса едноименен кораб с човек на борда.

Десетки специалисти притичваха около стоманените подпори, който държат ракетата във вертикално положение.

В малък дом на космодрума се приготвяха двама старши лейтенанти. Единият от тях бе Юри Гагарин, на който предстоеше  да заеме мястото в пилотската кабина на „Восток“. Другият бе дубльорът му Герман Титов. Той бе готов във всеки един момент да замени Гагарин, ако се случи с него нещо непредвидено.

След кратка утринна гимнастика следваше закуска, медицински преглед и обличане на скафандрите. Специалистите веднага провериха устройствата и оборудването, монтирани в скафандрите на космонавтите.

Гагарин и Титов сложиха и шлемовете си, на които в последния момент бе написано „СССР“.

Настъпи очаквания момент. От няколко минути Гагарин беше като зазидан в кабината, когато усети, че люка се отвори.

„Нима няма да летя днес? – мигновено си помисли Гагарин“.

– Не се притеснявай, – чу над главата си спокойни глас на Корольов, – един от контактите не включва. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки старта, Юри изкара два часа на стола във „Восток“. Въпреки това настроението му бе весело. Той пееше и се шегуваше.

8 часа и 30 минути.

– Минутна готовност, – каза Корольов, – Чувате ли ме?

– Ясно. Минутна готовност. Заемам изходно положение, – докладва Гагарин.

– По време на пускането на ракетата, можете и да не ми отговаряте. Говорете, когато имате възможност. Ще ви предавам всички детайли на изстрелването, – каза Корольов. – Ключ за старт.

– Разбрах, – каза Гагарин.

За кратко време настъпи мълчание. Чуваше се само дишането на космонавта.

– Отдели се кабелът от мачтата. Всичко е наред.

– Усетих го, – засмя се Гагарин. – Чувам, клапаните заработиха.

– Подава се запалването….отделя се предварителната степен …..междината …. окончателно излитане, – гласът на Корольов звучеше развълнувано.

Изведнъж по микрофона се разнесе възторжен отклик:
– Тръгнахме ….