Всеки човек помни 5-10 телефонни номера, които той често използва. В процеса на повторна употреба на номерата се използват различни видове начини за запомняне.
Какви са тези начини?
1. Рисунка на телефонния номер образувана от цифровата клавиатура на телефона. Квадрати, линии, триъгълници. Цялата тази информация е оформен като геометрични фигури.
2. Числата на телефоните в непосредствения им вид, както виждаме телефонен номер на хартиен носител. Това е зрителна информация.
3. Във вид на една фраза. Двеста и четиридесет и шест, седемнайсет, двадесет и три. Тук работи речевата памет, когато си спомняме добре отделните думи или кратки фрази.
4. Свързване към познатия информация. Мнемонически метод, който повечето хора използва. 906-917 – 41-906 63 – лесно се запомня, защото шест е обърната девятка, 917 – година на революцията, 41 началото на войната, 59 – годината на моето раждане. Познати, например, математическа константа – 3.14.
5. Групирането на лесни за запомняне комбинации от числа. 121 – 00 01 12 – 1 – 000 – 1. Често можете да видите как по реклами прегрупират телефонни номера, така че се получат по-прости за запомняне групи от цифри.
Комбинацията от тези методи, плюс повторната употреба на информация, многократно набиране на месеци или дори години, дава ефекта на запомняне „просто така“. И това е само за една дузина телефонни номера.

През първата година от живота си детето се чувства уверено в света. На това чувство формира нормалната си самооценка. Обкръжението, отнасящо се към детето с любов и загриженост, му дава  чувството, че е прието и обичано.
Така се насища психологическата му нужда. Ако едно дете бъде сухо, на топло и добре нахранено, то ще се научи да се доверява на хората. Ако небрежно или невнимателно се грижат за детето, той ще развие неверие в себе си и недоверие към другите.
След раждането, намиращо се в ръцете на майка си, детето получава от нея закрила и храна. То се радва, когато тя е близо, а когато е далече, усеща пустота. Майката разбира без думи нужди и състоянието на детето, а то от своя страна, чувства състоянието и настроението на майка си.
На три години настъпва периода на самостоятелсността. Детето се движи, яде, разговоря, контролира своите функции, започва да осъзнава самоличността си.
Забраните и категоричността не изработват самостоятелност. Това е време, когато е необходимо да се изясни необходимостта от определено поведение. Малкото дете трябва да покаже индивидуалност, да свиква с хората и нещата и едва тогава то ще започне да изследва откриващия му се свят.

Бир Тавил е малък участък земя между Египет и Судан. Освен това нито една от страните не претендира да владее тази пустинна територия.
През юни 2014 г. Джеремайя Хитон, жител на американския град Абингтон, щата Верджиния, заявил, че Бир Тавил му принадлежи. По думите на американеца, веднъж дъщеря му го попитала миже ли да бъде принцеса и той решил да изпълни желанието ѝ.
На територия повече от 2 хиляди квадратни километра Хитон основал своя собствена държава, което нарекъл Кралство Северен Судан.
На 16 юни, седмия рожден ден на дъщеря му, там забучил измислено от него знаме и заявил, че сега той ще бъде крал, а дъщеря му Емили принцеса.
Според думите на Шейли Карапико, професор по политология и международни изследвания в университета Ричмонда, за да получи реална политическа власт над Бир Тавил, Хитон трябва да има съгласието на Египет и Судан, а също да убеди ООН и международните организации да го признаят за крал.
На пустеещите земи на Бир Тавил американецът планира да развива селско стопанство. Той смята, че ще може да се споразумее с Египет и Судан, но за сега новото кралство не е признато.

Дипломата лежеше на дъното на голяма дървена кутия. Вероника се натъкна на нея случайно, търсейки някакви документи. Сърцето ѝ трепна. Студенските години сякаш свършиха вчера. Но не беше така.
Всъщност вчера се скараха със Сашо. На Вероника бяха предложили хубава работа и в един момент, тя разбира, че мъжът ѝ не разрешава тя да работи.
До сега тя изобщо не беше търсила работа, но вече ѝ омръзна да седи у дома. Сънът им стана вече на 3 години. Неочакваното предложение за работа беше много развълнувало младата жена. В главата ѝ се завъртяха планове …..
Малкият ще отиде в детската градина, сега е най-подходящата възраст.
Вече имаше повод да извади от гардероба костюмите, любимите поли, обувките на високи токове.
„Колко отдавна не съм слагала всичко това. – помисли си Вероника“.
Веднага след дипломирането тя остана в отпуск по майчинство. И всичко това беше захвърлено в най-далечния ъгъл на дома им.
Но преди още да се зарадва, всичко се обърна наопаки. Реакцията на съпруга ѝ бе неочаквана и неразбираема за нея. Независимо от това, че допълнителните пари, заплатата беше добра, биха им дошли добре. Освен това имаха баба, която с удоволствие би поседяла със внука си.
– Защо не искаш да ходя на работа? Какво искаш? – питаше обляна в сълзи Вероника.
– Там ще има много мъже, които ще те заглеждат! – нервно обясни причината Сашо.
– Какви мъже? Там има само 5 жени. Единственият мъж е възрастен и той охранява входа. Да не си се побъркал?
Но умните доводи се разбиваха в глухата стена на ината, която издигаше ревнивия мъж около себе си. Двете седмици спорове, кавги и уговорки до нищо не доведоха, освен до тъга и отвратително настроение у Вероника.
Този човек искаше да види съпругата си само като негова жена и майка на децата му. Сашо се страхуваше жена му да не излезе извън неговия контрол. В неговите представи за живото, дълбоко заложени в психиката му, жената трябва да си знае „мястото“, а то по-далече от кухнята не се простира.
Такова отношение на мъжа към жената говори за едно неразбиране, че сега в света са създадени условия мъжете и жените да се реализират пълноценно в работата си. Това не засяга жизнената позиция нито на единия, нито на другия.
Но Сашо усещаше заплаха във взаимоотношенията им, страхуваше се, че неговата власт над жена му ще намалее. И като стане финансово независима, недай Боже и да получава повече от него, тя ще престане да му се подчинява.
Такъв човек трудно ще го убедиш с думи. Никакви доказателства не могат да му помогнат. Просто той трябва да осъзнае как да разчупи страховете си…

В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?