Трима монаси трябвало да тръгнат на север, за да проповядват Божието Слово. Изведнъж най-младият от Антоний тях, решил да се откаже:

– Не мога да дойда с вас, братя, не съм готов. В моето сърце няма любов и доброта, за да ги споделя с другите. Не мога да дам на другите това, което сам не притежавам.

Думите на Антоний предизвикали съмнения в другите двама монаси. Изведнъж те осъзнали, че все още не са готови за мисията, която им била поверена.

Ако нямаш хляб, как ще го поделиш с гладните? Ако нямаш пари, можеш ли да ги пожертваш за бедните? Ако нямаш вяра и мъдрост, как ще утешиш заблудените?

Решили монасите да се посъветват и да споделят своите съмнения с игумена на манастира Бернард. Той бил известен с мъдростта си и поученията си.

Бернард изслушал внимателно монасите и ги попитал:

– Какво искахте да занесете на хората думите на Словото Божие или неговия Дух?

– Разбира се, ние искаме да проповядваме в духа, както е писано.

– Тогава трябва да знаете, че законите в духовния свят се отличават от тези в материалния. В света на смъртните, ако дадеш нещо от себе си, при теб то ще намалее, но в духовния ако дадеш, това в теб ще порасте. Ще имаш любов, ако я отдадеш на хората. Ще имаш доброта, ако я проявиш между хората. Ще придобиеш слава, ако се пожертваш. Така че идете и споделяйте щедро, деца мои, защото по друг начин не можете да придобиете богатство в Царството на нашия Отец.

Беше хубав ден и духаше вятър, добър за пускане на хвърчила. По небето плуваха големи талази от облаци.

Едно малко момче беше пуснало хвърчилото си, но то се издигна толкова високо, че съвсем се скри зад облаците.

– Какво правиш, момче? – попита го един минаващ от там мъж.

– Пуснах си хвърчилото, – отговори то.

– Ти уверен ли си в това? Никакво хвърчило не виждам, – каза мъжът.

– И какво от това? – каза момчето. – И аз не го виждам, но усещам как дърпа връвта. Така, че аз съм сигурен, че то е там.

Трудно е да повярваш, че има Бог, ако само някой ти е казал това.

Покани Исус Христос в своя живот и сам ще се убедиш в неговата доброта.

Тогава ти със сигурност ще знаеш, че Той съществува поради радостното и чудесно подръпване на струните на твоето сърце.

Да почиташ някого означава да му оказваш уважение и любов.

Разказва се една история за група  спартанци, които дошли веднъж в Атина, за да наблюдават тамошните зрелища.

В залата било препълнено. Влязъл един старец и потърсил място да седне. Местата били заети от млади хора, но за изненада на спартанците нито един от младежите не станал да отстъпи място на стареца.

Когато възрастния човек дошъл до спартанците, всички скочили да му отстъпят място, защото те били възпитавани да уважават възрастните.

Господ също полага специални грижи за възрастните, за това той казва, чрез пророк Исаия: „Даже до старостта ви Аз съм същият, И докато побелеете Аз ще ви нося Аз ви направих, и Аз ще ви държа, Да! Аз ще ви нося и избавя“.

За съжаление в наши дни има дори между християните невъзпитани момичета и момчета, които не зачитат възрастните.

Скъпи млади хора, последвайте примера на спартанците и Господа в благочестие, доброта, любов и грижа за възрастните хора.

Имало в Антиохия патриарх на име Александър. Той бил много милостив и състрадателен към всеки.

Един ден един от неговите писари откраднал няколко златни монети и избягал в Египетска Тиваида.

Там сред едно пусто място разбойници хванали писаря и го отвели навътре в страната.

Когато Александър научил за това, откупил затворникът за 85 златни монети.

Когато писарят се върнал, патриарха се отнесъл много добре към него.

Тогава някои от гражданите на Антиохия казали:

– Добротата на Александър не може да бъде победена от никакъв грях.

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..