Дафина бе загубила рано баща си, а сега като се ожени и съпруга си. Остана ѝ само детето.

На същия етаж, точно срещу нейната врата живееше един възрастен мъж. Той много ѝ помагаше. Грижеше се за нея и детето.

В блока го знаеха като бай Михо. Той бе добър и отстъпчив човек, с никого не се караше и не обичаше да спори.

Един ден Михо позвъни на вратата на Дафина:

– Извинявайте за безпокойството, – извини се той, – но не съм ви виждал от седмица. Притесних се дали не сте се разболели.

– Благодаря за загрижеността, – усмихна му се Дафина. – Добре сме с Ваня. Тя прекара някаква настинка, но при нея нещата минават бързо.

Когато безплатният за даване и безценен за получаване дар на доброта надхвърля това да бъдем добри, ние служим на другите, като споделяме любовта на Христос с тях.

Кера бе ядосана. Причина за това бяха думи изречени от съпруга ѝ Филип.

И тя му пожела лоши неща:

– Нека бъде наранен, както неговите думи нараняват мен! ….

Резултатът не закъсня.

Ден по-късно бузата на съпруга ѝ бе подута. Зъбът се бе възпали. А Кера я болеше ухото. Сякаш се бяха ударили; въпреки че нямаше нищо подобно.

Освен това съседите наводниха апартамента. Колата се развали. Детето се разболя. И двамата се почувстваха зле, но бяха от един тим.

Нямаше друг начин и заживяха заедно.

Да желаем зло на любим човек е много глупаво. Така вредим на себе си.

Потапяме общата лодка. Разбиваме общата кола.

Още повече, че такива желания се сбъдват бързо! Със зли пожелания привличаме мълния от небето.

….. И тогава трябва дълго време да се справяме с последствията.

Рени бе на плажа с малкия си син Стоян. Тя бе много изморена, но не посочи морето на сина си и не каза:

– Иди да се забавляваш, а аз ще подремна малко.

Това би било много безотговорно.

Въпреки умората си тя поведе сина си и го доведе до мястото, където вълните се разбиваха в брега.

– Виж, – каза му тя, – колко са големи тези вълни. Навлезеш ли по-навътре те те дърпат още по-навътре.

Рени искаше да внуши на Стоян здравословно уважение към морската шир, която е по-голяма и по-мощна от него.

Тя не желаеше детето ѝ да се втурне напред, без да знае с какво ще се сблъска, но същевременно не искаше той да бяга ужасен от морето.

За това му показа как да си играе, да се плиска и забавлява във вълните.

Рени искаше Стоян да ума подходящ баланс между любов и уважение към морето.

По същия начин, когато Библията говори за страха от Бога, целта не е да се страхуваме от Него. Става дума за здравословно уважение. Бог е много по-голям и по-могъщ, отколкото можем да разберем.

Той е всемогъщият Създател на вселената! Не можем да го поберем в джоба си и да го носим със себе си като талисман за късмет.

Когато открием здравословен „страх“ от Бога, вероятността да приемем любовта Му за даденост е много по-малка. Това подхранва нашето удивление и ни приближава към Него.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Тони и Маргарет пътуваха към сиропиталището. Щяха да осиновяват дете.

Когато влязоха в детската стая, тишината беше поразителна.

Бебетата изобщо не плачеха. И това бе не защото нямаха някакви нужди, а защото бяха разбрали, че никой не се интересува от тях дотолкова, за да им отговори.

– Като ги гледам, сърцето ме заболя, – сподели Маргарет.

– Спомняш ли си, – закима с глава Тони, – когато децата ни бяха малки?

– Да, – усмихна се Маргарет. – Не можехме да заспим дълбоко, защото всеки момент можеше да ни стресне детски глас: „Тате боли ме зъб“или „Мамо, страх ме е“.

– Тогава един от нас се отправяше към детската стая, стараейки се да направи всичко възможно, за да ги успокои и да се погрижи за тях.

– А тези нещастни деца, – дълбоко въздъхна Маргарет, – ако бяха сигурни, че някой в дома ги обича, щяха да плачат.

– Ето за това сме призовани тук, да дадем на поне едно дете любов, – засмя се Тони.

Като вярващи в Исус , ние сме деца на Бога. Ние го призоваваме, Той чува и се грижи за нас поради голямата си любов.