Живял някога един богат търговец. Той имал четири жени.
Четвъртата си жена търговецът обичал  повече от всичко. Той я обличал в красиви дрехи украсявал я със скъпоценни накити. Грижел се за нея и я пазел.
Третата си жена търговецът обичал също силно. Много се гордеел с нея и се стараел при всяка възможност да я показва на приятелите си. Въпреки това, той се страхувал, че тя може да си тръгне и да отиде при друг.
Търговецът обичал и втората си жена. Тя била много внимателна и търпелива. Когато търговецът срещнел трудности винаги се обръщал за помощ към нея. И тя му помагала да премине през тежките времена.
Първата жена на търговеца била много лоялна. Тя често се жертвала, за да успее той. Но той не я обичал. Едва ѝ отделял внимание, но тя го обичала предано и горещо.
Веднъж търговецът се разболял тежко и разбрал, че краят му е близко. Тогава той погледнал назад и прегледал отминалия си живот. Помислил си: „Сега имам четири жени, но в смъртта ще бъда съвсем сам. О, как ще остана сам…?“
Тогава търговецът повикал четвъртата си жена:
– Обичах те повече от всичко. Обличах те в най-доброто и те пазех. Сега, когато умирам, ще останеш ли със мен, за да не остана сам в другия живот?
– За нищо на света! – казала четвъртата му жена  и без да каже повече дума си тръгнала.
Отговорът пронизал сърцето на търговеца, като остър нож.
Натъжен търговецът се обърнал към третата си жена:
– Цял живот те обичах много и се грижех за теб. Ще ме последваш ли в смъртния ми час?
– Не, – отговорила третата му жена. – Животът е толкова хубав. Когато ти умреш, аз ще се омъжа за друг, не се обиждай, моля те!
От тези думи сърцето на търговеца застенало и изстинало.
След това търговецът попитал третата си жена:
– Винаги се обръщах за помощ в трудни моменти към теб и ти си ми помагала. Ще ми помогнеш ли и сега или и ти ще ме оставиш?
– Съжалявам, – казала тя, – но този път не мога да ти помогна. Най-доброто, което мога да направя за теб е да те придружа до гроба и да те погреба според обичая.
Отговорът като мълния поразил търговецът и той напълно увехнал.
Изведнъж в тишината се чул глас:
– Аз ще дойда със теб. Ще отида там, където отидеш. Никога няма да те оставя.
Търговецът повдигнал глава и видял първата си жена. Тя била толкова слаба и крехка, навярно от недохранване. С дълбока скръб търговецът казал:
– Трябвало е да ти отделям повече внимание, когато можех. Не бях прав. Прости ми.
Всъщност всеки от нас притежава тези четири жени…
Четвъртата жена е нашето тяло. Колкото и да се грижим за него, в часа на смъртта то ще ни изостави.
Третата жена е нашето имущество, положение и състояние. Всичко това след смъртта ни ще отиде в други ръце..
Втората жена, това е нашето семейство и приятелите ни. Те са ни били близки през живота ни, но при смърт ще ни изпратят само до гроба.
Първата жена е това, което не можем да видим. Това е нашата душа. Често я пренебрегваме гонейки материалните блага и светските удоволствия. Тя в действителност остава навсякъде с нас, даже и след смъртта.
Може би трябва да се погрижим по-добре за нея, докато не е станало късно, тъй като животът ни в този свят не е безкраен….

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

Мъката, която изпитваме по загубата на любимо лице, прилича на изваждането на зъб. Болката е силна, но мигновена.
Само живите ни причиняват непрекъснато мъки.

Пролял ли е някой някога над гроба на любимата си половината, стотната, хилядната част от сълзите, които е проливал всеки ден от проклетията им?

Имало двама порочни мъже в този свят. Единият от тях се покаял преди да умре, а другият не го направил. На първият заради покаянието му било отредено място сред праведните, а вторият останал сред грешните. Вторият се развикал:
– Това е неправда! И двата живяхме по един и същи начин, крадяхме, обирахме и вършехме всякакви низости. Защо той е сред праведните, а аз сред грешните?
Ангелите му отвърнали:
– Два дена след смъртта ти тебе те презряха и не те погребаха в ковчег, а трупа ти с въжета спуснаха в гроба.. Твоя съучастник видя всичко това и се закле да се отвърне от порочния си път. Той се покая и получи  и получи живот, чест и дял сред праведните. Ти също имаше възможност да се покаеш и ако беше го направил сега щеше да си добре.
Тогава грешникът им казал:
– Тогава позволете ми да отида и да се покая.
А те отвърнали:
– Не знаеш ли, че този свят е като шабат, а светът от който идваш е като навечерието на шабат? Ако човек не си приготви храна  в навечерието на шабат, какво ще яде на шабат! Не знаеш ли, че светът, от който идваш е като суша, а този тук е като море? Ако човек не приготви храната си на сушата, какво ще яде в морето? Не знаеш ли, че този свят тук е като пустиня, а светът, от който идваш е плодородна земя?Ако човек не приготви храната си в плодородната земя, какво ще яде в пустинята?
Човекът скръцнал със зъби и задъвкал плътта си, а после казал:
– Разрешете ми да видя славата на моя събрат.
На това те му отвърнали:
– Всемогъщият ни заповяда праведните да не стоят със грешните, нито чистите с нечистите.
Тогава той разкъсал дрехите си и отчаяно заскубал косите си.
Макар разкаянието да е възможно до момента на смъртта, всяко отлагане се смята за неуместно.

Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си.
Поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, които не са изпитвали никога скръб. Обещал му, че ако се издълбаели върху гроба на починалия имената им, щели веднага да го възвърнат към живот.
Как мислите дали ги е намерил?