В Ашхабат нв местното гробище на една могила се издига солиден паметник от розов гранит. На постамента седи куче.
Странно нали, за мюсюлманите кучетата са нечисти, а да ги погребват с хората, това е немислимо. Но това куче наистина е заслужило толкова да го почетат.
През 1948 г. Ашхабат е сринат от земетресение. Загинали повече от 90 %, а почит всички домове са останали в развалини.
Малко преди това един арменец празнувал раждането на сина си. И разбира се в дома му имало гости, пиене…. Кучето започнало да лае, без да спира. Дали му мръвка, но то не млъкнало. Стопанинът го набил с пръчка, но то продължило да лае.
Изведнъж кучето се откъснало от веригата си, влязло в къщата, грабнало бебето и побягнало. Всички хукнали да го гонят. След като изминали 50 метра, всичко се разтресло и градът рухнал. Земетресението траяло само 10 секунди, но било достатъчно да смете всичко.
А кучето се върнало назад и подало на стопанина си бебето. Това било единственото семейство в град, а разбира се и гостите, които успели да се спасят от месомелачката. Така кучето решило трудната задача да изкара хората от това място, за да ги спаси.
Когато кучето Джулбарс починало, го погребали като човек, с оркестър в гроб на гробищата, даже и паметник му издигнали.
На паметника има надпис: „Джулбарс, благодарим ти за живота“. След това следват имената на хората от семейството и още 50 човека.

Върху Едит Пиаф са се струпали много изпитания. Оцеляла е от четири автомобилни катастрофи, преминала е през седем операции, изпадала е три пъти в чернодробна кома, имала е пристъпи на делириум тременс и лудост. Правила е опит за самоубийство, преживяла е две световни войни. Починала е преди да навърши педесет, но е взела умовете на милиони мъже и е накарала цяла Франция да се поклони пред таланта ѝ.
Преди смъртта си Едит Пиаф помолила Тео:
– Закълни ми се, че няма да летиш на самолет.
Трагедията случила се с Марсел Керданя не и давал мира. Страхувала се, че подобно нещо може да се случи и със Сарапо.
Тео изпълнил обещанието си, но животът му приключил рано.
Той загинал при автомобилна катастрофа, седем години след смъртта на жена си.
Него го погребали в гробницата, където била погребана Едит Пиаф, в гробището Пер Лашез в Париж.

В живота на много хора съществуват огромни гробища на мечтите, стремежите и талантите. И ние често го посещаваме, скитаме около надгробните плочи, четем надписите и датите, въздъхваме и скришом избърсваме сълзите си.
В края на крайщата, вие не забравяте всяка своя мечта, нейната усмивка, нейните очи, образ …. С всяка една ти си погребал и частица от себе си.
Защо умират мечтите? Вина за това има нашата нерешителност, страх, мързел, те убиват мечтите ни още в зародиш. Отчаянието, отсъствието на смелост, упоритост, признаване и неуважение към другите, убиват вече започващата да се оформя мечта. Може би често си казваме: „Защо не направиш нещо полезно, а не тези глупости?“
Всичко това е част от разбирането ми за „обективна реалност“. Всеки от нас може убедително и красноречиво да обясни, на първо място на себе си, защо не е направил това или онова, въпреки че е искал друго. Ти си объркан? Защото знаеш, че нещо  е умряло и то няма да се върне. Въпроса е, какво си направил, за да продължи то да  живее?
Околните не са виновни. Ключът се крие в нас.
Въпросът не е стрували си да го започна, имам ли способност за него, това полага ли ми се? Въпросът е, какво направих, за да разбера това и колко далече съм готов да отида, за да се осъществи мечтата ми?
Поставянето на цели, е като началото на път, но колко пътища сме извървели до края? Не твърдя, че трябва да се вкопчваме във всяка авантюра, но може би е време желанието да избягваме неуспехите да наделее над мотивацията за достигане на успех.

Паганини е един от стълбовете на виртуозното майсторство в изпълнението на цигулка. Но той имал една голяма слабост след цигулката. И това бил хазарта.
Заради пристрастеността си към хазартните игри стигал до там, че нямал пари даже и за храна.
Паганини бил излючително добър композитор, но този му талант бил засенчен от страстта към хазарта.
Николо Паганини, така майсторски свирел на цигулка, че мнозина смятали, че е подписал договор с дявола. Това предположение още повече се затвърдило, след като в завещанието на композиторът, който умрял през 1840 г., било открито желанието му – да не бъде погребан в гробище.

Тя беше на 76 години, а той на 78.
Срещнаха се на гробищата. Тя редовно посещаваше гроба на мъжа си, а на съседния гроб идваше той, нейният бъдещ мъж. Той донасяше цветя, почистваше гроба на жена си и възрастната жена забеляза това. Веднъж, когато него го нямаше, тя погледна датата на смъртта на жена му – преди 12 години.
Първоначално възрастната жена само се поздравяваше с него, след това почнаха да разговарят, а по-късно започнаха да се връщат заедно от гробищата. Той я изпращаше до дома ѝ.
И така между тях възникна“гробищно“ приятелство. Накрая решиха да се оженят.
На празничната маса имаше малко хора. Новият стопанин на дома взе чаша с „Pepsi-Cola“, той изобщо не пие алкохол.
А една от младите съседки разправяше, че мъж, който не пие алкохол, може да се намери само в гробищата.
Мъжът вдигна чашата, всички притихнаха. Той погледна своята нова жена и тихо каза:
– Пепи, нима не ме позна?
Усните на булката затрепераха и тя кимна с глава:
– Познахте Дони, отдавна се сетих, че си ти.
Представяте ли, някога те били женени. Тогава той бил на двадесет, а тя на 18 години. Живели само два месеца и се разделили. Той бил вятърничев, а тя прекалено свободна.
И сега отно се събират. Боже, ти ли направи това?