Днес се заоблачи още от сутринта. Изля се такъв дъжд, че по улиците потекоха реки. Но това не попречи на Младен и Милан да се съберат заедно.

Двамата стояха до прозореца и гледаха как струйки вода се стичаха по стъклата.

– Днес четох от Библията книгата на Софония, но да ти кажа честно много неща не разбрах, – оплака се Милан.

– Знаеш ли какво означава „Софония“? – попита Младен.

– Не.

– Името му означава: „Господ се е скрил“.

– Защо?

– В тази книга от Библията се казва, че Господ с лампа ще огледа Ерусалим и ще накаже самодоволните хора.

– На една картина от средните векове видях човек носещ лампа – сети се Милан. – Тогава някой ми каза, че на нея е изобразен Софония, който търсел самодоволните хора в града, така че Бог да ги изкорени и унищожи.

– Софония е живял в Ерусалим по времето на цар Йосия и е съвременник на Еремия. Той е принадлежал на четвъртото поколение от потомците на цар Езекия, т.е. бил е от привилегированата класа, – започна да обяснява Младен. – Цар Йосия се страхувал от Бога, както прадядо му Езекия, а баща му Амон и дядото на Манасия, били двамата най-покварени царе на Юда. Те отворили кутията на Пандора и силата на тъмнината и корупцията не могли да ги спрат.

– Да, – каза Милан, – тогава Софония ги предупредил, че съдния ден иде, защото Божият народ се покланял на ханаанските богове и отхвърлял службата пред Бога.

– В „Денят на Господа“ Бог ще накаже своя народ, за да се покаят и да се спре силата на тъмнината, – допълни Младен.

– Забелязах, – каза Милан, – че развращаването на хората нараснало и предстоящото им унищожение е Божия съд над цялата земя.

– Виж , днес не е ли така? – каза с болка Младен. – Хората се отвърнаха от Бога и започнаха да служат на идоли – телевизия, компютри, мода, звезди на естрадата и шоу бизнеса, и какво ли още не. Те смятат, че Бог няма да направи нищо и ще ги остави така.

– Да, но в деня на Господ Божият гняв ще се излее върху цялата земя, – каза Милан. – Целият свят ще бъде разрушен от огъня на Неговата ревност. Нито злато, нито сребро ще могат да спасят грешник в деня на Божия гняв.

– Нищо друго не ни оставя, – прибави Младен, – освен да молим Господа да ни спаси от самодоволството ни и да ни помогне да Му служим ежедневно.

– Денят на Господа ще дойде. И Божиите думи не са напразни за нас.

Чу се гръм и светкавица раздра небето, а дъждът продължаваше да се излива, сякаш плачеше за всяка останала без Бога душа.

Много християни не искат да приемат Бога в цялата Негова пълнота. Охотно цитираме Йоан 3:16, но лесно забравяме следното: „… невярващият вече е осъден“.

Да, Бог е милостив и състрадателен към нас. Но Той също е абсолютно свят и чист от мръсотия. И един ден ще съди света и ще излее гнева Си върху непокаялите се грешници.

Често физическата болка ни плаши повече от морална нечистота. Кръстът показва, че святостта е непоклатимото качество на истинското битие и всичко нечисто умира. Затова Бог не можеше да прочисти нашата вина, докато не се извърши изкуплението. А това беше постигнато на Кръста.

Не мислете за греха лекомислено. Не бъдете снисходителни към него. Не казвайте: „Бог така или иначе ще ми прости“.

Грехът оскърбява всемогъщия Бог. Той прощава на всеки покаял се грешник. Бог е Съдия и „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме“.

Приятел на скоро повярвал в Бога младеж го попитал подигравателно:

– И какво сега не си грешник?

– За съжаление все още греша …., – признал си новоповярвалият.

– Тогава каква е разликата между този, който беше и сега?

– По рано бях грешник, който тичаше след греха, а сега съм грешник, който бяга от него.

Това бе един дълъг и мрачен период в живота на Васко. Той не вярваше в себе си и се осъждаше постоянно. Чувстваше се като в капан.

Това състояние напълно го съсипваше. От устата му ден и нощ се изтръгваха думи, които го нараняваха още повече:

– От мен нищо не става….. Как можах? ….. Ето отново оплесках нещата …. Има ли смисъл да започвам отново това? …. Пак ще се проваля ….Безнадежден случай съм ….

Но всичко това съсипваше не само него, но и отношенията му с другите хора.

Една неделя Васко реши да посети друга църква, различна  от тази, в която ходеше редовно. Смяташе, че всички там го възприемат като неудачник и тотално пропаднал човек.

Когато влезе в първата му попаднала църква, чу пастирът ѝ да казва:

– Има ли желаещи, за които църквата да се моли?

Васко излезе отпред. Той не познаваше този човек, но той му каза:

– Да живееш изцяло погълнат от себе си и собствените си чувства е грях. За да се „излекувате“ четете поне три пъти на ден Посланието към Римляните, 8 глава, първи стих.

„Какъв е този стих?“ – помисли си Васко.

Когато седна на един от столовете, отвори джобния си „Новия завет“ и прочете следното: „Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса“.

Васко много се ядоса на тези думи, но реши да пробва „лекарството“.

Мина цяла седмица и Васко едва тогава разбра, че Бог му беше проговорил, чрез този непознат пастир.

Той продължи редовно да чете този стих месеци наред, докато не се освободи от постоянното самообвинение и чувството за безполезност.

Така Бог постави чрез този стих едно ново начало в живота на Васко.

Църквите не са места за светци, а болница за грешници.

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!