Мъглата превари смрачаването. Усещаше се влага, хората потръпваха от студеното докосване. Навсякъде бе мокро сякаш бе валяло.

Соня седеше в стаята си и не бързаше да светне лампата.

– Някога ще бъда ли достатъчна, – разсъждаваше тя на глас, – за другите , но по-важно е за себе си? Едва ли …

Тя често чуваше хора, да ѝ казват:

– Ти не знаеш достатъчно, за да направиш това.

– Не си достатъчно подготвена, защо се напъваш?

– Нямаш способности, за да го извършиш.

Обобщаващо тези гласове гласяха само едно:

– Ти не си достатъчна.

– Това истина ли е или са поредните малки лъжи? – питаше се Соня.

Всеки иска да знае истината, най-вече за себе си.

Тя падна на колене и извика:

– Господи, помогни ми да разбера … – и замря.

Той бе напълно честен с нея:

– Ти не си достатъчна и никога няма да бъдеш такава, но …

– Но, – повтори Соня с крехка надежда.

– Исус е достатъчен. Чрез Него можеш да вървиш уверено напред и да правиш всичко, което не можеш, за да изпълниш волята Ми.

Исус е платил повече от достатъчно за всеки от нас, за цяла вечност.

В кварталната поща бе доста натоварено. Беше прекалено препълнено.

Една възрастна жена приближи до гишето. Тя се движеше много бавно.

Търпеливият пощенски служител я изчака, а след това я поздрави:

– Здравейте, млада госпожо.

Думите му бяха приятелски настроени, но от опашката се обади намръщен възрастен човек:

– Този да не намеква, че младите са по-добри?!

Въпреки мърморенето на мъжа жената се усмихна и отговори бодро на поздрава:

– Здравейте! Много сте любезен млади човече!

Всеки може да види, ако иска, че хора в напредналата възраст могат да мотивира нашите надежди. Те се упорити, проявяват силна воля и ….

Независимо от възрастта си, възрастните хора, които имат общение с Господа, все още имат големи очаквания.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Данчо бе попаднал в ужасно стресираща ситуация. Той чувстваше, че се дави, търсеше шамандурата, но не я виждаше.

В този критичен за него момент, той попита приятеля си Димо:

– Какво да правя? Повече не мога така!

– Просто, – усмихна се Димо, – дай го на Господа.

Това бе едно от нещата, което силно притесняваше Данчо. Затова той попита:

– Как да го направя?

– Буквално, признай: Не мога да го направя сам, Господи. Помогни ми.

– Добре, – съгласи се Данчо, – нещата изглежда се подобряват след този външен израз, но неизбежно то се прокрадва обратно.

– Какво имаш предвид? – вдигна озадачено рамене Димо.

– Например, предавам моето безпокойство във понеделник, но в петък нещо друго може да надигне глава и аз отново съм разтревожен.

– Предаването на Бога е нещо, което трябва да направиш повече от веднъж. Това трябва да е ежедневна практика.

– Май, – Данчо се почеса по главата, – всекидневно трябва да предавам проблемите си на Бога. Да се доверявам единствено на силата Му, за да се справя със земните си борби.

– Които бледнеят в сравнение с вечността, – потупа го Димо по рамото.

Владо прекаляваше с алкохола и той осъзнаваше това, но не правеше нищо по въпроса.

Един ден забрави детето си на автогарата. Последваха скандали в семейството. Жена му крещеше като полудяла:

– Край! Развод …

И двамата се разделиха. Жена му отведе сина му и той остана сам.

Животът на Владо тръгна надолу. Той продължаваше да пие и не знаеше къде е. Така загуби работата си. Изхвърлиха го на улицата.

Един ден минаваше край църквата и реши да влезе.

Там го срещна свещеника, на които той разказа следното:

– Не мога да се откажа от пиенето. Уж малко пия и всеки път си казвам, че ще е само една чаша, но после се увличам и нищо не помня. Жена ми ме напусна. Загубих работата си. В безизходица съм. Какво да правя?

Свещеникът погледна отчаяният мъж и каза:

– Няма да ти давам специални молитви и правила, защото много скоро ще ги забравиш, но ще те помоля, когато поискаш да пиеш да се запиташ: „Защо го правя?“ И се моли на Бог. Ако прекараш деня трезвен, благодари на Господа за това.

Владо сви рамене. Той бе опитвал какво ли не до сега и не му бе помогнало, затова реши да опита и това.

На другия ден приятели го повикаха да се подкрепят с някоя и друга бутилка.

Вместо да се съгласи по навик, Владо се запита:

– Защо трябва да отивам с тях? – и започна да се моли.

Изведнъж като на кинолента минаха всичките последствия, които бе преживял след всяко напиване. Душата му буквално се преобърна и той отказа на приятелите си.

Вечерта благодари на Бога:

– Славя те, Господи, защото днес останах трезвен.

Изведнъж изпита голяма радост в сърцето си, а очите му се напълниха със сълзи.

След това, когато го викаха да пийнат, той прилагаше същата процедура.

Минаха години и Владо спря да пие.

Събра се със жена си и детето си. Започна свой бизнес. Построи си къща. Сега ходи редовно на църква и помага в на свещеника с каквото може.

А всяка вечер благодари на Бога, за новия живот, който Той му е дал.